Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Проклет да съм, ако се затворя тук! — избухна Питър. — Кажи какво си решил да правиш, по дяволите!

— Аз ля? — разсеяно попита Дюк. — Една-две дреболии, които нямат нищо общо с Клеър…

— Какви дреболии? — настоя Питър. — Стига с твоите тайни занимания, Хари!

Дюк вдигна рамене.

— Забрави ли, че някой се опитва да ни лепне убийството на Тимсън? — попита той. — А сега вероятно се прави същото и по отношение на Клеър… Ще се опитам да разреша тези проблеми, а ти се заеми с Клеър…

Обърна се и изтича надолу по стълбите, още преди Питър да успее да реагира.

Макар да бе разтревожен до смърт от изчезването на Клеър, Дюк си даваш сметка, че Пиндърс Енд е задача номер едно. Беше убеден, че там е ключът към загадката и като го намери, всичко останало автоматически ще се оправи.

Скочи в колата и потегли. Умът му напрегнато работеше.

Спейд! В дъното на всичко е Спейд — тайнственият и могъщ непознат. Ако успее да пипне Корис и го принуди да говори, вероятно ще получи възможност да се добере до този тип. Следователно първата му задача е да открие Корис. Но тя не беше единствената. Келс може би ще знае нещо в това отношение.

Свърна в една малка уличка и спря пред някакво магазинче за железарски стоки. Слезе от колата и заобиколи къщата. Почука на задната врата, измъкна една пура и я запали.

Вратата се открехна и на прага се появи тъмна сянка.

— Хари Дюк — представи се Дюк. — Имам малко работа за теб, Елмър…

— Навреме си се сетил — промърмори високата фигура и се дръпна встрани. — Влизай.

Дюк го последва по тъмното коридорче и влезе в дневната, разположена на гърба на магазина. Над печката се беше привела висока и красива млада жена, съпругата на Елмър. Тя стреснато се обърна, позна Дюк и на лицето й се появи широка усмивка.

— Идвате тъкмо навреме, господине — рече. — Вечерята е почти готова.

— Нямам нищо против да похапна — кимна Дюк. — Но само ако това стане бързо. Защото двамата с Елмър имаме малко работа тая нощ…

— Тая нощ ли? — учудено го погледна дългият. Годинките му вече не бяха малко и Дюк за пореден път се запита какво с накарало хубаво и младо момиче като Роуз да се омъжи за него. Не че имаше нещо против Елмър. Не. Просто сух и изпит мъж на средна възраст като него някак не се връзваше с такава млада и хубава жена.

Настани се зад готовата за вечеря маса и поясни:

— Една малка пратка, Елмър. На всяка цена трябва да бъде доставена още тази нощ!

— Вие лентяите сте ужас! — промърмори Елмър. — По цял ден се мотаете, без да вършите нищо, после изведнъж се сещате, че работата не търпи отлагане и хич не ви пука, че някои хора бачкат от зори до мрак! Защо не дойде да ми кажеш това следобед?

— Защото си помислих, че едва ли ще ти е приятно Халахън да разбере каква работа възнамерявам да ти възложа — усмихна му се Дюк.

Роуз вдигна очи от чинията в ръцете си и му хвърли един разтревожен поглед.

— Не се притеснявай — размаха пурата си Дюк. — Правил го е преди, ще го направи и сега…

— Хайде, скъпа! — леко повиши глас Елмър. — Искам вечерята си!

— Вие мъжете само за ядене мислите! — оплака се шеговито Роуз и постави на масата поднос с печено и пържени картофи.

— Това тук изглежда страхотно — похвали я Дюк и хвърли недопушената пура в печката.

Роуз свали престилката си и седна на масата. Очите й притеснено пробягаха по лицето на Дюк, после се преместиха върху съпруга й.

— Някак си не ми се иска да вършиш тая работа — промълви тя.

— Не ставай глупава! — сряза я Елмър. — Откъде мислиш, че идват парите за всичките ти тоалети? — Извърна глава към Дюк и подхвърли: — Хайде, казвай какво искаш!

— Три автомата, половин дузина пушки и известен брои револвери 38-ми калибър в комплект с амунициите — отвърна с пълна уста Дюк.

От невъзмутимостта на Елмър не остана нищо. Той остави вилицата и ножа на масата, устата му зяпна.

— Какво става, бе? Война ли започва?

— Нещо такова — отвърна Дюк — Яж, ще ти изстине печеното. Освен това аз бързам…

— Чакай, чакай! — отвърна загрижено Елмър. — Не мога да ти дам всичко това… Три автомата, а?

— Плюс половин дузина пушки и десетина револвера 38-ми калибър — повтори Дюк. — Ще ги дадеш, разбира се…

— Откъде да ги взема? — попита Елмър и ожесточено започна да реже месото в чинията си. — Да не би да мислиш, че държа арсенал?

Дюк се обърна към Роуз и се усмихна.

— Случайно да ти се намира още малко от онова приказно уиски, с което ме черпи последния път? — попита той. — Дано Елмър не го е изгълтал всичкото!…