Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Тялото й се строполи на пода и остана неподвижно.

Дюк бръкна в джоба си за кибрита, другата му ръка продължаваше да стиска женския глезен. Драсна една клечка и с интерес погледна нагоре, към лицето.

Треперливото пламъче освети познатите черти на Лорели. Просната по гръб, тя го гледаше с широко отворени очи и дишаше тежко.

— Взех те за Люис Удушвача — промърмори Дюк и се изправи на крака. — Изобщо не ти трябват тренировки!

Потърси с очи електрическия ключ и отиде да го натисне.

Лорели примигна и бавно се надигна.

— Би трябвало да се сетя, че това си ти — промърмори намръщено тя. — Наистина ли ТРЯБВА да ме преследваш?

Той направи крачка към вратата, открехна я и се ослуша. Май никой не беше чул падането на Лорели, Затвори вратата и се върна при нея.

— Какво правиш тук?

— Ами ти? — отвърна с въпрос тя, подви крака под себе си и се намръщи от болка. — Ох! Замалко да ми счупиш гръбнака!

Той се отпусна на колене, взе ръката й в шепата си и здраво я стисна.

— Това е нищо! Ще видиш какво още те чака, ако не побързаш да пропееш! Казвай какво правиш тук!

Тя направи опит да се освободи, но той заби пръсти в меката плът на ръката й.

— Пусни ме, гадина такава! — извика от болка тя и посегна да го удари със свободната си ръка.

Той блокира удара, стисна китката й и грубо я разтърси.

— Хайде, казвай! Какво искаш от Белман?

Лорели отвори уста да го засипе с проклятия, но изведнъж замръзна на мястото си. Очите й се опулиха, кръвта се оттегли от лицето й. Устата й се разкриви, дланта на Дюк я покри, миг преди от нея да се откъсне вик на уплаха.

Дюк я задържа в тази позиция и внимателно се обърна да проследи ужасения и поглед.

Под масивното писалище на Белман се подаваше ръка.

— Кой е там? — попита Дюк и бавно изпусна въздуха от гърдите си.

Лорели разтърси глава и той внимателно дръпна длан от устата й.

— Не викай! — промърмори заплашително той.

— Не знам кой е… — уплашено отвърна Лорели. — Хайде да се махаме оттук!

— Да не си мръднала! — предупреди я той, изправи се на крака и мина зад писалището.

Белман лежеше на една страна, бялото му като вар лице беше извърнато към Дюк, застинало в уплашена гримаса. Предната част на ризата му беше подгизнала от кръв, от гърдите му стърчеше дръжката на ножа за разрязване на хартия. Беше мъртъв.

Лорели се надигна на колене, стисна уплашено юмруци пред гърдите си и напрегнато погледна Дюк.

— Белман — промърмори той. — Някой му е видял сметката с нож.

Лорели беше готова да се разкрещи от ужас. Успя да се овладее с цената на немалко усилия, тръсна глава и скочи на крака.

— Аз изчезвам.

Дюк излетя иззад писалището и сграбчи ръката й.

— Ще правиш каквото ти кажа! — с леден глас заповяда той и я бутна в креслото: — Сядай и си затваряй устата!

После се върна при Белман и докосна китката му. Беше още топла. Наведе се и внимателно го обърна по гръб. Отдолу блесна малка сребърна табакера.

Дюк я огледа, без да я докосва, сърцето му ускори ритъма си. Беше я виждал някъде, но не можеше да се сети за собственика й. Извади носната си кърпичка, вдигна табакерата с нея и внимателно я отвори. Всичко дойде на мястото си, вече знаеше на кого принадлежи тази вещ. От вътрешната страна на капачето беше гравиран кратък, но ясен текст:

НА КЛЕЪР С ОБИЧ, ПИТЪР.

Обърнат с гръб към Лорели. Дюк уви табакерата в кърпичката си и я пусна в джоба си. После отстъпи крачка назад и продължи огледа. До крака на писалището проблесна нещо дребно и той се наведе да го разгледа. Оказа се златна обичка с малка перла в средата. Същата, която беше забелязал на ухото на Клеър снощи. Почувства, че се изпотява и хвърли поглед към Лорели, която го наблюдаваше със зле прикрито притеснение.

— Докога мислиш да се мотаеш тук? — остро попита тя. — Какво ще правиш, ако някой ни завари?

В думите й имаше логика, призна пред себе си той, отиде до вратата и превъртя ключа в ключалката. После се върна при бюрото и внимателно го претърси. Не откри нищо особено.

— Сигурно ще кажеш, че убийството не е твоя работа, нали? — погледна към Лорели той.

— Какво искаш да кажеш? — подскочи Лорели. — Току-що бях влязла тук…

— Аз те заварих вътре — напомни й той. — Сама и на тъмно. Откъде да знам дали не си му видяла сметката и си се готвила да изчезваш?

— А какво ще кажеш за себе си? — отвърна твърдо Лорели, макар че видимо пребледня. — Не можеш да ми лепнещ тая работа!

— Не само мога, но и мисля да го направя! — заплашително я изгледа Дюк. — Единственото ти спасение е да говориш. Малко ще ти помогна в ориентацията… Чувала ли си за един тип на име Келс? Дясната ръка на Белман, двамата с него сме ей така… — Преплете пръсти и ги вдигна пред лицето й. — Той ще заяви пред полицията, че съм имал уговорена среща с Белман. Влязъл съм тук и съм те пипнал, миг преди да изчезнеш! След като си наръгала Белман, разбира се. Как ти се струва?