Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Питър се втурна навън и Дюк чу как притичва през хола, отваря вратата на спалнята и щрака ключа на осветлението. Сви рамене и изми пяната от лицето си. Питър се върна точно когато закопчаваше последното копче на ризата си. Лицето му беше придобило цвета на замразен овнешки бут.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Дюк. — Оттатък е останало още малко уиски…

— Едва ли ще мога да го преглътна — промърмори Питър. — Мисля, че по-скоро ще повърна…

— Не ставай глупак! — остро каза Дюк. — Само ни е до драйфане!

Питър бавно се отпусна на стола и посегна към бутилката.

— Кой го е направил? — объркано попита той. — Къде е момичето?

— Точно това ще ни попитат и ченгетата, не е нужно да ги изпреварваш — запали цигара Дюк. — Дали няма да свариш малко кафе? Предстои ми доста мислене…

— Кафе ли? — погледна го объркано Питър и автоматично отпи глътка уиски. — Сигурно ще се задавя с него!

— Не те помолих да пиеш кафе, а само да направиш известно количество — поясни Дюк. — Хайде, Пит, размърдай се! Това ще ти се отрази добре!

Малко съживен от питието, Питър се изправи и включи електрическия чайник в контакта. Докато слагаше чаши и чинийки на масата и търсеше млякото, Дюк леко се поклащаше в стола си и напрегнато размишляваше.

Не каза нищо, преди да стане кафето, после се надигна и запали цигара.

— Скоро ще трябва да извикаме полицията — започна той. — Но преди това ще трябва да се уточним за показанията си.

— За нас двамата ли говориш, или използваш множествено число, както го правят вестникарите?

— Съжалявам, Питър — усмихна му се Дюк, — но ти си вътре и с двата крака…

— Знаех си аз! — въздъхна Питър. — Поне ми разкажи за какво става въпрос!

— Де да можех — поклати глава Дюк. — Разполагам само с част от историята… — Опразни чашата с кафе, пусна една доволна въздишка и отново си сипа. — Върви екстра с уискито, нали? Май открих още един начин за приготвяне на закуска, който отнема не повече от десет секунди…

— Бих искал да не дрънкаш глупости! — раздразнено го прекъсна Питър. — Работата е сериозна!

— Добре де, не вдигай толкова пара… Все някак ще се оправим… Изход винаги се намира… Сега ще те просветя, може пък да видиш нещо, което аз съм пропуснал. — Ръката на Дюк остави чашата върху масата, гърбът му се отпусна в удобната облегалка. — Всичко започна с посещението на Келс. Нали помниш, че ти споменах за него? Каза, че Белман иска да работим заедно. Имал нужда от комарджия с моята репутация. Предлагаше ми един куп мангизи. Мисля, че някой е вдигнал мерника на Белман и той ме иска за бодигард. Просто в случай, че веселбата започне…

Отхвърлих офертата му, защото ми е дошло до гуша от неприятности. Изритах Келс, малко след това звънна телефонът. Беше жена, няколко часа по-късно разбрах, че ми е звъннало същото това маце, което ти доведох на гости…

— Коя е тя? — пожела да узнае Питър.

— Приятелка на Шулц — отвърна Дюк. — Пипнах го точно когато се готвеше да я удуши. Нищо повече не знам. Вероятно по-късно ще научим това-онова и за нея… Следата още е гореща. Както и да е… Звънна ми у дома и ме предупреди да не се захващам с Белман… „Няма да ми е приятно да те видя умрял“, рече. Обикновено не обръщам внимание на подобни приказки, затова реших да си поговоря с Белман. Преди това се отбих да се видя с Шулц…

Сигурно знаеш, че Шулц е собственик на игрален дом, аз държа една от стаите му под наем. Използвам я за офис. Познавам го доста добре и допреди няколко часа го мислех за умно копеле. Той има връзки навсякъде, знае всичко за Бентънвил, беше един от първите, които надушиха големи печалби тук… Не знаех, че Лорели ми се е обадила по телефона, не знаех дори, че двамата се познават. Ако знаех това, никога нямаше да му кажа за това обаждане, щях да си държа голямата уста затворена… От Шулц не успях да измъкна нищо, с изключение на предположението, че Белман се страхува от Спейд. Ще се наложи да се поразровя около тоя тайнствен тип, Питър. Всичко в Бентънвил в крайна сметка опира до неговото име и сигурно ще ми бъде интересно да се опознаем. Както и да е… Усетих, че Шулц знае повече отколкото казва, а това, което казва, сигурно е лъжа…

Отидох при Белман. Както си приказвахме, в кабинета му се втурна някакво дребно копеле и започна да гърми насреща му. Бях толкова уплашен, че си разсипах уискито, а то взе, че се плисна върху лицето на дребното копеле. То изведнъж си спомни, че има неотложна среща и се изпари, а Белман отърва кожата…