Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Сега ли? — учудено го погледна тя.

— В същата тази секунда — отвърна той, натисна спирачките и закова пред една денонощна закусвалня.

— Би било чудесно — рече Лорели и слезе от колата. — Ще имаш ли нещо против, ако вместо сандвич си поръчам „Ривита“ 1 1 Препечен нискокалоричен порест хляб със зехтин и подправки. — Бел прев. ? Имам чувството, че доста съм напълняла…

— Бих казал, че това не ти е необходимо. Куп мъже биха те приели такава, при това с огромно желание.

Влязоха в закусвалнята. Вътре нямаше никой, барманът дремеше в ъгъла на тезгяха. Дочул стъпките им, той стреснато отвори очи, на лицето му се появи усмивка.

— Закъсняхте, господин Дюк — рече, после забеляза Лорели и очите му се ококориха с нескрито одобрение. — Какво ще обичате?

Лорели си поръча „Ривита“ с домати, а Дюк — сандвич и кафе.

Настаниха се зад бара и Лорели отново се сети за скъсаните чорапи.

— Какво ще правя сега? — ядосано въздъхна тя. — Не мога да ходя в този вид!

— Всички жени само за това мислят — прозя се Дюк, започнал да усеща тежестта на умората. — Хей, Джос, да имаш случайно чифт копринени чорапи за дамата?

Съдържателят донесе сандвичите и се ухили:

— За такава дама всичко имам!

— Тя не иска всичко, а само чифт копринени чорапи.

Съдържателят кимна и попита:

— Кой номер, госпожице?

Тя му го каза и след малко на бара се появи кутия с чорапи в различни цветове.

— О’кей, Джос, благодаря ти — рече Дюк. — А сега изчезвай, защото имам важен разговор с дамата.

Джос пусна нещо, което приличаше на усмивка, и се оттегли в противоположния край на бара.

Лорели захапа филията и разрови с пръст чорапите в кутията. При всяко помръдване на главата върху лицето й се изписваше болезнено изражение.

— Можем ли да направим кратък преглед на твоята биография? — попита с пълна уста Дюк.

— Нито дума за мен — поклати глава Лорели. — Тази нощ ще бъда загадъчната жена за теб, пък утре сутринта ще видим.

— Хубаво — отвърна Дюк и замислено разбърка кафето си. — Но утре наистина трябва да бъдеш по-словоохотлива… Ако искаш АЗ да ти помогна, разбира се… Не сме ли се виждали в кабинета на Пол?

— Няколко пъти — кимна тя. — Предполагам, че в главата ти има само сделки, иначе би ме запомнил…

— Не е това — възрази Дюк. — Просто имам едно желязно правило — никога да не проявявам интерес към чужди мадами. Как стана така, че си се свързала с Пол?

Лицето на Лорели помръкна.

— Край на предаването — решително рече тя. — Станция X приключи с програмата. — Наряза домата в чинията си и добави: — Искам да ида някъде, където мога да се наспя.

— Нямаш пари, нямаш дрехи, имаш само тяло, което се нуждае от охрана — резюмира Дюк. — Не е малко, нали?

— Аз поемам грижа за тялото си, а ти — за всичко останало — отвърна тя.

Той галантно й благодари.

Очите й се спряха на стенния часовник, според който минаваше два.

— Я ми кажи — меко започна Дюк, — ти ли ми се обади снощи да ме предупредиш да не се занимавам с Белман?

— Може и аз да съм била — сви рамене тя и очите й изведнъж изгубиха живеца си. — Звъня на куп хора…

— Интересувам се от Белман — отпи от кафето си Дюк. — Не искам да си помислиш, че ме привлича с нещо хубаво в себе си… Интересува ме по други причини… Знаеш ли нещо за него?

Лорели кимна, избърса пръсти в полата си и се зае да прехвърля чорапите в кутията.

— Знам много неща…

— Хайде, почвай — подкани я той. — Нека ти бъда баща-изповедник.

— Никога не съм имала баща — отвърна тя, извади чифт чорапи с телесен цвят и започна да ги проверява за бримки. — И вече е късно да се сдобивам с такъв…

— Не е необходимо, остави нещата на мен.

Тя сви рамене, откачи скъсаните чорапи от жартиерите си и започна да ги смъква.

Той отмести поглед и се съсредоточи върху кафето си. За разлика от него съдържателят прояви съвсем жив интерес към заниманията на Лорели и дори се приведе напред, за да вижда по-добре.

Лорели вдигна глава и го изгледа с присвити очи.

— Махай се или ще ида да угася лампите! — ледено го предупреди тя.

Онзи се дръпна толкова рязко, че обърна един от бурканите със сладкиши на тезгяха.

— Господи, какво дете на природата — въздъхна с тъжна усмивка на лицето Дюк, после се извърна към съдържателя: — Няма нищо, Джос. Можеш да вземеш старите чорапи и да ги използваш за нощна шапчица… Ще изглеждаш страхотно!

Лорели обу новите чорапи, стана и се протегна.

— Е, сега вече ми трябва легло — прозя се тя. — Вратът ми е изранен, главата ми тежи като гюле… Хайде, нима си без сърце?