Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Идвам с теб!

— Браво, момичето ми — усмихна се Дюк. — Не бих казал, че бавно вземаш решенията си… — Пусна я и се извърна към Шулц с лека въздишка: — Съжалявам, Пол. Свикнал съм да изпълнявам желанията на дамите, особено когато имат такава страхотна външност…

Ръцете на Шулц побеляха върху облегалките на креслото.

— Не бъди глупава, Лорели! — изхриптя той. — Сама си търсиш белята! Остани тук и аз ще се погрижа за теб. Знаеш какво имам предвид…

— Върви на майната си! — злобно му се ухили тя и вдигна лице към Дюк: — Какво чакаме още?

Дюк пое към вратата, като избираше такава позиция, от която да наблюдава непрекъснато действията на домакина и Джо.

Шулц окончателно си изпусна нервите. Тялото му се приведе напред, очите му пламнаха, подпухналото му лице стана мораво от гняв.

— Горчиво ще съжаляваш, ако си отвориш проклетата уста! — изрева на Лорели той. — Чуваш ли какво ти казвам? Той само чака да се разбъбриш! Познавам отлично Хари Дюк! Използва жените, после ги захвърля! Нещастна тъпачка! Тръгнеш ли с него, губиш всички шансове да изкараш малко пари!

— Внимавай за кръвното си, Пол — посъветва го Дюк. — На никого няма да е приятно, ако вземеш да хвърлиш топа. Ще заведа момичето там, където няма да можеш да го безпокоиш. Толкоз. Утре сутринта ще ти се обадя да си поговорим. Сбогом, Пол.

Шулц изобщо не му обърна внимание, треперещият му пръст продължаваше да е насочен към Лорели.

— Отвориш ли си човката, с тебе е свършено! — заплашително просъска той. — Ще те открия, ако ще вдън земя да си се заровила! И тогава горчиво ще съжаляваш!

Лорели му се изсмя в лицето.

— Не можеш да ме уплашиш — рече. — Я виж какъв човек ще ме пази! — Хвана ръката на Дюк и го изведе от стаята.

В момента, в който стъпиха на тротоара, Дюк я хвана здраво за ръката и се впусна в бяг.

— Хайде, скъпа — подкани я нетърпеливо той. — Не искам Пол да ни очертае пътя с куршуми!

— Тебе май те е шубе от него, а? — презрително го изгледа Лорели, после раздразнено извика: — Не бързай толкова, полата ми е тясна!

Дюк пъхна ръка подмишницата й и я повлече напред. Зад тях нещо приглушено пропука, куршумът свирна над главите им и се сплеска в стълба за улично осветление.

Лорели изписка, вдигна полата високо пад бедрата си и припна напред като сърна. Дюк едва успяваше да я догони, задавен от смях.

— Сега май някой друг го е шубе — задъхано извика той, настигна я на два скока и отново хвана ръката й. — Насам!

Отзад тресна втори изстрел и този път куршумът свирна между главите им. Лорели преодоля следващите седем-осем метра на два дълги скока и отново изпищя.

Дюк направи усилие, за да я спре пред колата си, отвори вратата и я натика вътре. После се настани зад волана, включи на скорост и потегли с остро свирене на гумите.

— Нямах представа, че Пол е толкова добър стрелец — задъхано рече той и в същия миг край стъклото бръмна още една разсърдена оса. След няколко секунди къщите от двете страни на улицата се сляха в неясен фон, стрелката на скоростомера надскочи стоте и продължи да се изкачва нагоре.

— Цялата работа ми се отрази доста здравословно — настани се удобно на седалката Дюк. — Черният ми дроб отдавна плачеше за малко раздвижване и ето че си го получи.

Лорели се беше навела напред и внимателно изследваше състоянието на копринените си чорапи, меко проблесващи под светлината на арматурното табло. Бързо откри, че коленете й надничаха през широки дупки и ядосано изруга.

— Бас слагам, че това е първата стрелба на територията на Бентънвил — рече Дюк, като продължаваше да увеличава скоростта. — Мисля, че Пол вече не ни обича…

Лорели само изсумтя и продължи да разглежда чорапите си. След известно време вдигна глава:

— Значи ти си Хари Дюк, а?

— Единственият син на достопочтената госпожа Дюк — потвърди той и добави: — Я ми кажи, къде сме се виждали с теб?

— О, аз съм доста известна — игриво отвърна тя. — Името ми е просто Лорели. Не Лорели Монтгомъри, или Лорели Спюък, а просто Лорели…

— Разбирам — мрачно кимна той. — Имаш ли някаква причина да се лишиш от фамилно име, или това не ми влиза в работата?

— Причини дал Господ — отвърна тя. — Една от тях е, че нямам родители…

— Интересно — промърмори Дюк и изви по главната улица. — Значи си се излюпила от яйце…

— Нещо такова — призна си Лорели. — Не помня подробностите, но беше нещо от тоя сорт…

— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе и един хубав сандвич с пиле?