Джеймс Чейс - Ева

Обиколих, но не можах да ги видя, поради което се качих на най-горната палуба.

Червенокосата беше там.

— Здравей — каза тя.

Застанах до нея при парапета.

— Не можа ли да намериш приятеля си?

— Отишъл си е. Качих се тук горе, за да погледам отново луната.

Погледнах я. Може би не беше чак толкова лоша в края на краищата. Спомних си как бяха потънали пръстите ми в гърба й.

Приближих се до нея.

— Как ще се върнеш?

— С катер… да не мислиш, че ще плувам?

Тя се засмя, аз също. Така се бях насвяткал, че сега можех да се смея на всичко. Даже и на загубата на десет хиляди долара.

Изманеврирах я към парапета. Май нямаше нищо против.

— Много съжалявам, задето се опитах да те ударя — каза тя.

— Беше ми приятно — казах и я дръпнах към мен.

Тя дойде, без да се съпротивлява. Този път наистина ухапах устните й.

— Само това ли умееш да правиш? — попита тя, като ме отблъсна.

— Мога да карам кола и да свиря на грамофон. Учението ми беше много интензивно.

— Искаш да кажеш екстензивно, нали?

— Какво значение има, по дяволите? Кое беше онова тъмнокосо момиче, с което разговаряхте?

— Ева Марлоу? О, тя е проститутка.

— Какво от това? Същата си и ти.

Тя се закикоти.

— Само за приятелите.

— Откъде я познаваш?

— Кого?

— Ева Марлоу.

— Ти откъде знаеш, че я познавам?

— Току-що го каза.

— Така ли?

— Виж, нека да не продължаваме по този начин. Дай да отидем някъде да пийнем.

— Дадено. Къде?

— Аз съм с кола. Хайде да се махнем от това въшливо корито.

— Не съм свободна.

— Но нали каза, че приятелят ти джентълмен те е изоставил.

Тя се закикоти.

— Искам да кажа, че ще трябва да ми платиш.

Захилих се към нея.

— Разбира се, че ще ти платя.

Извадих балата с парите и ги преброих. Имах хиляда и петстотин долара, значи не беше толкова лошо. Дадох й две двадесетачки.

— О, аз искам повече.

— Я млъквай. Това е само аванс. По-късно ще ти платя още.

Тя обви ръце около мен, но аз я изблъсках и казах нетърпеливо:

— Хайде. Да тръгваме.

След като се добрахме до кея, отидохме на паркинга.

— Това се казва кола — каза тя с неприкрито възхищение, когато видя „Крайслера“.

Вмъкнах се зад кормилото и я оставих сама да се справи с влизането в колата. Седнахме един до друг и се загледахме в луната. Беше хубава луна, а аз доста пиян, така че точно в този момент се чувствах отлично.

— Жена ти следи ли те? — неочаквано попита червенокосата.

Обърнах глава и я изгледах.

— Какво дрънкаш, по дяволите? Кой е казал, че имам жена?

Тя се изкиска.

— Някакво ченге те следеше през цялата вечер. Ти не го ли забеляза? Помислих, че може би жена ти иска да се развежда.

— Какво ченге? — попитах рязко аз.

— Ей го там, чака ни да тръгнем.

— Откъде знаеш, че ме наблюдава?

— Нито за миг не те изпусна от поглед, докато ти беше на кораба, а сега те чака да тръгнеш, за да може да те последва — каза тя. — Надушвам ченге от цяла миля разстояние.

Спомних си какво беше казал Голд при последната ни среща. „Непременно ще мисля и за двама ви. Фактически нямам намерение да забравям никога за вас. Ако Керъл е нещастна по ваша вина, ще съжалявате. Това ви го обещавам.“ Значи мръсникът ме следеше.

— Сега ще го оправя — казах, бесен от гняв. — Ти само стой наблизо и гледай.

— А така, момче! — плесна с ръце червенокосата. — Фрасни на тази въшка един и от мен.

Пресякох паркинга и отидох при него. Щом ме забеляза, той се изправи и извади ръце от джобовете.

Застанах пред него и го погледнах. Беше тъмно, но не чак толкова. Той се оказа дребен безобиден човечец с пълно лице и очила без рамки върху дебелия нос.

— Добър вечер — казах аз.

— Добър вечер, господине — отвърна той и се отдръпна леко.

— Господин Голд ли те нае да ме следиш?

Той започна да мънка, но аз го прекъснах.

— Спести ми тези глупости — казах. — Господин Голд ме предупреди за тебе.

Той ме изгледа навъсено.

— Е, щом господин Голд ви е казал, тогава защо ме питате?

Усмихнах се и казах:

— Не обичам да ме следят. По-добре си свали очилата.

Започна да го хваща шубето и той огледа паркинга с див поглед. Все още беше рано и освен нас наоколо не се виждаше жива душа. Протегнах ръка и съборих очилата му. След това ги стъпках. Те изхрущяха върху бетона.

— Не мога да виждам без очила — почти изплака той.

— Това е много лошо — казах и го хванах за яката.

Забих му един юмрук във физиономията. Започнах да се специализирам в удрянето на хора по устата. Подобно на Имграм и това малко изкуствено патенце също имаше проблем с протезата си. Тя се заклещи в небцето му и той се опита да извади с пръст счупените парчета, но аз не му дадох възможност. Хванах малките му ръчички в една от моите и го засилих в стената. Шапката му падна, а аз го хванах за ушите и използвайки ги като дръжки, ударих силно главата му в стената.