Джеймс Чейс - Ева

Затворих очи и зачаках. Чаках много време, чувствайки как в мен като парчета съсирена кръв се наслагват съмнение, разочарование и безсилие. Даже започнах да броя и когато стигнах до осемстотин, отворих очи и погледнах часовника. Беше десет и пет.

Отидох до телефона, набрах номера й и зачаках. Оставих го да звъни продължително време, но никой не отговори. Затворих.

Да бъде проклета, си казах, да бъде проклета в ада.

След това си налях уиски и запалих цигара. Докато го правех, постепенно бях обхванат от студения бяс на разочарованието. Напсувах я. Винаги е била такава. Ненадеждна, себелюбива, безразлична. Обеща да се обади. Не е и помислила, че вечерта ми ще бъде провалена. Просто не й пука какво става с мен.

В десет и половина позвъних отново, но още нямаше никой.

Започнах да крача из стаята, разтреперан от гняв. Тя пет пари не даваше. Независима, а? Аз бих й показал на тази уличница! Бих я научил как да ме прави на мухльо! Захвърлих цигарата с чувство на безсилие и отвращение. Как щях да я науча! Та аз даже не можех да я засегна. Нямаше нищо, което можех да й направя и което би променило положението. Нито едно-единствено нещо.

Само да ми паднеш някога, Ева, си казах, ще ми платиш за всичко.

Още докато го казвах, знаех, че никога нищо не мога да й направя. Ако продължим да се виждаме, аз ще съм човекът, който страда. Аз ще съм човекът, който винаги ще отстъпва, защото тя не дава и никога няма да даде пукнат грош за мен.

След това й звънях на всеки десет минути. Бях решен да говоря с нея дори ако трябваше да й звъня цяла нощ. В единадесет и половина тя отговори.

— Ало?

— Ева…

Спрях, защото не бях в състояние да изразя мислите си с думи. Гняв, облекчение и истерично изтощение ме лишиха от дар слово.

— О, здравей, Клайв.

Равният, студен тон на гласа й ме съживи, колкото да кажа:

— Чаках. Ти каза девет и половина. Виж колко е часът. Аз чаках и чаках…

— Наистина ли? — Тя замълча, после каза тихо: — Господи! Пияна съм.

— Пияна си, така ли? — почти изкрещях аз. — Не помисли изобщо за мен?

— О, Клайв, престани. Уморена съм… сега не мога да говоря.

— Но нали щяхме да се виждаме? Защо го направи?

— Защо не? — кипна тя. — Ти много си въобрази. Казвам ти, че съм уморена.

Ще ми затвори всеки миг, помислих си, обзет от внезапна паника.

— Чакай, Ева, не прекъсвай. — Бях почти обезумял от гняв, безсилие и страх, че няма да я видя. — Щом си уморена — добре, съжалявам, но не можа ли да ми се обадиш? Аз те чаках. Искам да кажа, след онзи уикенд не би ли могла да се отнасяш към мен малко по-различно?

— О, стига с това! — възкликна тя. — Ела сега, ако искаш. Но престани да повтаряш едно и също. Още не е много късно, нали? Ела сега и спри да говориш.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя затвори.

Не се двоумих. Взех си шапката и изтичах към асансьора. След минути бях в колата, забързан за Лоръл Кениън.

Беше светла лунна нощ и движението по улиците беше интензивно, но стигнах до къщата й за тринайсет минути.

Ева отвори вратата, когато почуках.

— Ти си ужасен, Клайв — тя ме поведе към спалнята. — Какво ти става? Видяхме се само преди няколко дни.

Застанах пред нея, борейки се да сдържа нервите си. Тя беше облечена в синия халат и лъхаше доста силно на уиски. Изгледа ме с размътен поглед и направи гримаса.

— О, Господи — каза и се прозя. — Уморена съм.

Строполи се върху леглото с глава на възглавницата и се вторачи в мен. Забелязах, че трудно ме хваща на фокус.

Застанах над нея, обхванат от внезапно отвращение, и казах с укор:

— Ти си пияна.

Тя сложи ръка на главата си и каза, прозявайки се отново:

— Би трябвало. Все пак доста изпих. — И затвори очи.

— Как можа да постъпиш така с мен? — избухнах, с желанието да я разтърся и да продължа да я разтърсвам, без да спирам. — Аз чаках, чаках. Не изпитваш ли нищо?

Тя с мъка се подпря на лакът с безизразно лице и очи като мокри камъни.

— Да изпитвам? Към теб? Откъде накъде? Ти за какъв се мислиш? Предупредих те, Клайв. Има само един мъж, към когото изпитвам някакви чувства, и това е Джек.

— О, я престани с тъпия си Джек — избухнах невъздържано.

Тя внезапно се закиска и падна отново назад върху възглавницата:

— Ако можеше само да се видиш колко глупаво изглеждаш. Я седни и престани да стърчиш над мен като наказание божие.

Сега вече я намразих.

— Къде беше през цялото това време?

— Не можах да се освободя. Имах работа. Тебе какво те засяга?