Джеймс Чейс - Ева

— Какъв мухльо си бил — кипна тя на свой ред. — Мислех, че ние двамата бихме могли да спечелим пари, но съм сгрешила. Добре, щом мислиш така. За мен това не означава нищо, защото ти се плъзгаш надолу. Познаваш ме, Търстън, аз съм откровена. Ако продължаваш да се развяваш с тази жена, името ти ще почне да вони като едномесечен труп. Бъди умен. Ако не можеш да минеш без нея, поне не я показвай на публични места. Дръж я някъде на скрито, далеч от очите на хората.

Бях толкова разгневен, че бих могъл да я ударя.

— Довиждане, Мерл — отворих й вратата. — Има много други лешояди, които с удоволствие ще поемат моите работи. Що се отнася до мен, с теб е свършено.

— Довиждане — отвърна тя. — Брой си стотинките, Търстън, ще ти трябват.

Беше излязла, преди да успея да измисля подходящ отговор.

Започнах да крача напред-назад. Какво искаше да каже с онова нещо за моите кредитори? Не дължах кой знае колко големи суми. Какво искаше да каже? Позвъних за Ръсел.

— Имаме ли някакви по-големи дългове, Ръсел? — попитах го, когато влезе.

— Няколко, господине — каза той, а веждите му запълзяха нагоре към темето. — Мислех, че държите сметка за тях.

Изгледах го свирепо и отидох до бюрото. Отворих едно от чекмеджетата и извадих купчина листове.

— Ти би трябвало да се грижиш за това, Ръсел — казах сърдито. — Не можеш да очакваш от мен да върша всичко в този проклет апартамент.

— Но аз никога не съм ги виждал, господине — възрази Ръсел. — Ако съм знаел, че са там…

— Добре, добре — казах с раздразнение, защото той беше прав. Имах навика да пъхам всичките си квитанции за дългове в това чекмедже, като си обещавах голямо разплащане в края на месеца. Някак си така и не можах да се занимая с тях.

Седнах зад бюрото.

— Хайде, вземи молив и лист и записвай сумите, които ти диктувам — казах.

— Нещо… нещо случило ли се е, господине? — попита Ръсел, внезапно разтревожен.

— За Бога, нрави каквото ти казвам и престани да приказваш.

След четвърт час установих, че дължа тринадесет хиляди долара на разни магазини и шивачи.

Вдигнах поглед към Ръсел.

— Това не е добре — казах с гримаса. — Това положително не е много добре.

— Е, поне те биха могли да почакат, господине — той неловко се почеса по брадата. — Добре стана, че господин Голд ви даде това предложение, нали? Искам да кажа, че скоро няма да сте в такова положение. Мислех…

— Не е важно какво си мислил — прекъснах го аз. — Не ти се плаща да мислиш, Ръсел. Добре, сега изчезвай. Имам работа.

Когато той излезе, аз извадих спестовната си книжка. Разполагах с петнадесет хиляди долара. Ако това, което каза Мерл, беше истина и моите кредитори бяха станали неспокойни, за нула време щях да остана без нищо. Докато прибирах спестовната книжка, забелязах, че ръката ми трепери.

За първи път, откакто бях дошъл в Холивуд, внезапно изпитах чувство на съмнение. Досега с постоянните приходи от „Проверка в дъжда“ и от продажбите на книгите ми бях уверен в бъдещето. Но това не можеше да продължава вечно. Просто трябваше да успея с този сценарий за Голд. Друго решение нямаше.

Прекарах следващите три дни, опитвайки се да изработя плана на сценария. Работех много и упорито, но към края на третия ден установих, че не съм създал нищо съществено. Главната причина, поради която нямах успех в работата, беше тази, че за първи път в живота си работех с чувството, че непременно трябва да успея. Това чувство разпалваше в мен искрата на паниката и в крайна сметка ми пречеше да мисля, а като ставах все по-тревожен, се улових, че пълня страница след страница с безсмислени думи.

Най-накрая бутнах пишещата машина встрани, налях си солидна порция уиски със сода и започнах да крача из стаята.

Погледнах часовника. Беше седем и десет. Почти без да мисля, посегнах към телефона и позвъних на Ева.

Тя отговори веднага:

— Ало.

Олекна ми, щом чух нейния глас. Тогава разбрах, че през цялото време тези два дни съм искал да й се обадя. Имах нужда от нея, за да сподели самотата ми, и чрез нея исках да си възвърна увереността в себе си.

— Здравей — казах. — Как си?

— Добре съм, Клайв. А ти?

— Чудесно. Слушай, Ева, ще вечеряш ли с мен? Може ли да дойда сега?

— Не… не може.

Помръкнах.

— Хайде, не говори така. Искам да те видя.

— Не мога.

— Но аз искам да те видя тази вечер — настоях, чувствайки как кръвта нахлува в главата ми.

— Не мога тази вечер, Клайв.

Поне да беше излъгала, че съжалява, помислих гневно.