Джеймс Чейс - Ева

За мен беше ясно, че тя нямаше нищо против отношението му към нея. Каквото и да направеше той, тя щеше да го приеме. Можех да прочета това във всяка черта от лицето й и в израза на очите й.

— Е, ще се запознаем ли?

— Добре. Ще говоря с него.

Келнерът донесе супа от раци. Беше много хубава, но Ева почти не я докосна.

— Ти не ядеш.

Тя вдигна рамене.

— Не съм гладна. Все пак току-що ставам.

Бутнах нетърпеливо чинията си встрани.

— Съжаляваш ли, че дойде?

— Не… нямаше да дойда, ако не исках.

— Никога не си се учила да казваш нещо любезно, нали?

— Нямам нужда от това. Или ме приемаш каквато съм, или не.

— Винаги ли се отнасяш така с клиентите си?

— Защо не?

— Не е много хитро, какво ще кажеш?

Тя нямаше от какво да се притеснява. Знаех, че казва истината. Ако и другите й мъже бяха като мен, значи винаги щяха да се връщат.

Погледнах я. Арогантното изражение в очите й събуди в мен желанието да я уязвя.

— Ти си знаеш най-добре, разбира се — казах спокойно, — но в края на краищата не че ставаш по-млада. Ще дойде време, и те ще престанат да се връщат.

Устата й се изкриви и тя вдигна рамене:

— Твърде късно е тепърва да уча нови номера. Досега не съм тичала подир никого и нямам намерение да започвам.

— Знаеш ли, Ева — продължих. — Не мисля, че си щастлива. Животът, който водиш, е твърде противен, нали? Защо не се откажеш от него?

— Всички сте еднакви — отвърна тя. — Всички го казвате, но никой не прави нищо. Между другото, с какво мислиш, че бих се занимавала? Да стана робиня вкъщи? Не и аз!

— Джек все така ли ще пътува? Не съществува ли възможност да ти създаде дом?

Тя се загледа покрай мене. Докато мечтаеше, погледът й омекна.

— Бяхме решили да отворим крайпътно заведение. — Тя доста безнадеждно вдигна рамене. — О, не знам.

Келнерът донесе второто и когато се отдалечи, тя каза неочаквано:

— Няма да повярваш, но миналата нощ плаках. — Погледна ме бързо, за да види дали ще й се смея. — Не ти се струва възможно, нали?

— Защо плака?

— Бях самотна… имах кофти ден. — Лицето й се опъна. — Ти не знаеш колко скапани могат да бъдат някои мъже. Нямаш представа колко е самотен този живот. Не можеш да имаш доверие в никого. Всички гледат да вземат каквото могат.

— Разбира се, че такъв живот е гаден — казах. — Не е възможно нещо добро да излезе от него. Не можеш ли да печелиш пари по някакъв друг начин?

Лицето й стана студено и неподвижно.

— Не — отсече тя. — Как бих могла? Глупаво е, че се оплаквам, но днес просто не съм във форма. — Тя пое дълбоко дъх: — Как само мразя мъжете!

— Нещо те е разстроило. Какво е то?

— О, нищо. Няма значение, Клайв, не възнамерявам да говоря за това.

— Някой се е отнесъл зле с теб миналата нощ.

— Да. Той се опита да ме измами…

Тя раздразнено изщрака с пръсти.

— Надявам се, че не му се е разминало — казах, любопитен да науча какво се е случило.

В очите й се появи силен гняв и злоба.

— Не, той повече няма да стъпи в моя дом. — Тя неочаквано отблъсна чинията си. — По-добре да си тръгваме.

Едва беше докоснала храната.

Дадох знак на келнера и казах:

— Слушай, Ева, нека от време на време да обядваме или вечеряме заедно. Ще бъде добре за теб. Искам да се отнасяш към мен като към приятел. Може би мислиш, че нямаш нужда от приятел, но това ти дава възможност да се разтовариш. Аз се опитвам да се отнасям към теб като към човешко същество. Никой от другите ти мъже не го прави, нали?

За миг тя изглеждаше леко стресната, след което каза:

— Не, мисля, че не.

— Е, Съгласна ли си? Не виждаш ли, че едно кратко откъсване от цялата тази мръсотия ти се отразява добре?

Тя сви устни.

— Добре — каза и се пооживи малко. — Благодаря, Клайв. Да, би ми било приятно.

Почувствах се така, сякаш съм спечелил решителна битка:

— Чудесно. Ще ти се обадя следващата седмица и ще се разберем.

Платих сметката и отидохме до колата.

Когато завихме в Лоръл Кениън, тя каза:

— Беше ми приятно. Ти си особняк, нали, Клайв?

Аз се засмях:

— Така ли? Само ако ме сравняваш с другите мъже, които познаваш. Ти все още мислиш, че искам нещо от тебе. Не искам нищо. Ти просто събуждаш интереса ми. Харесва ми да съм с теб.

Спряхме пред къщата й. Слязох и застанах до колата.

— Ще влезеш ли? — попита тя с усмивка.

Поклатих глава.

— Не… не днес. Беше много хубаво, Ева. Искам да излезем отново.

Тя ме гледаше. Усмивката все още стоеше на устните й, но беше изчезнала от очите й.