Джеймс Чейс - Ева

Тя ме изгледа изпитателно, реши, че казвам истината, и потъна в седалката, като ми каза с леко кимване:

— Благодаря. Къде отиваме?

— В „Найкъбоб“ — отговорих, завих по Сънсет и потеглих към Франклин. — Добре ли е?

— Ммм, предполагам.

— Опитвах се да те чуя вчера в два, но Марти каза, че си заета.

Тя направи физиономия, но не каза нищо.

— Сигурно работиш по цял ден и цяла нощ — казах, самоизмъчвайки се тайно.

— Да не говорим. Чудя се защо вие, мъжете, винаги трябва да говорите за това.

— Съжалявам… бях забравил, че за теб това е работа.

Минахме няколко преки в тишина, след което казах:

— Ти ме озадачаваш, Ева. Всъщност не си чак толкова нечувствителна, нали?

Тя сви устни.

— Защо го казваш?

— Мисля, че би могла лесно да бъдеш уязвена.

— Но никога няма да го покажа — реагира бързо тя.

— Странна си. Винаги очакваш да чуеш лоша дума. Възприемаш всеки човек като враг. Искам да се отпуснеш и да гледаш на мене като на приятел.

— Не ми трябват приятели — отвърна тя с нетърпение. — Както и да е, аз никога не се доверявам на мъжете. Твърде добре ги познавам.

— Така е, защото познаваш само лошите им страни. Не би ли ми позволила да бъда твой приятел?

Тя ме погледна с безразличие.

— Не, и престани да говориш глупости. Ти никога не би могъл да означаваш нещо за мен. Казах ти го няколко пъти, така че защо не престанеш?

Видя ми се съвсем безнадеждно. Отново почувствах тъмните признаци на безсилния гняв срещу нея. Само ако можех да направя нещо, с което да я разтърся, да проникна зад това отношение на студено и абсолютно безразличие, зад което се криеше.

— Ти си достатъчно директна — казах. — Поне си знам мястото.

— Не разбирам какво целиш — тя ме изгледа изпитателно. — Има нещо под тази гладка повърхност. Какво искаш, Клайв?

— Теб — казах. — Харесваш ми. Възбуждаш любопитството ми. Искам да чувствам, че имам място в твоя живот. Това е всичко.

— О, ти си полудял — възкликна тя нетърпеливо. — Сигурно познаваш стотици жени. Защо се занимаваш с мен?

Да… защо се занимавах с нея? Защо се занимавах с нея, когато имах Керъл? Защо си губех времето да се блъскам в каменна стена, след като всеки път, когато я срещах, ставаше все по-ясно, че никога няма да ме приеме? Не знаех. Но трябваше да продължавам, макар да бях наясно, че освен ако не се случеше нещо неочаквано, ние винаги щяхме да бъдем в това безнадеждно положение.

— Другите жени нямат значение — казах, спирайки пред „Найкъбоб“. — Те не се броят. Мен ме интересуваш ти.

Тя направи нетърпелив жест и каза:

— Сигурно си луд. Казах ти, че не означаваш нищо за мен. Не мога постоянно да ти го повтарям, нали? Ти не означаваш абсолютно нищо за мен и никога няма да означаваш.

Слязох от колата и вдървено минах от другата страна, за да й отворя вратата.

— Добре — съгласих се. — Няма за какво да се притесняваш. А между другото, щом си толкова сигурна, защо излизаш с мен?

Тя ми отправи бърз недружелюбен поглед. За миг помислих, че съм прекалил и тя ще си тръгне веднага. В същия момент Ева внезапно се изкиска:

— Е, нали и аз трябва да живея?

Почувствах как кръвта ми се дръпва от лицето, но не спрях, нито я погледнах. Влязохме в „Найкъбоб“ и седнахме на една маса, отдалечена от входа.

Всичко, което подозирах, но нямах желание да приема, се съдържаше в това проклето изречение: „Е, нали и аз трябва да живея?“

След като дадох поръчката, казах на келнера да ми донесе бутилка скоч. Имах голямо желание да изпия нещо. Не говорихме, докато дойде уискито.

— Ти си едно малко хладнокръвно същество, нали? — Налях две големи дози.

— Така ли мислиш?

Изглеждаше отегчена.

Всичко вървеше на зле. Налагаше се да положа някакво усилие, ако исках обедът да мине успешно. Нямаше смисъл да разчитам на нея за това.

— Чувала ли си се с Джек? — попитах, внезапно променяйки темата.

— Чуваме се всяка седмица.

— Той добре ли е?

— Ммм… добре.

— Ще си идва ли?

— Ммм.

— Колко време ще остане?

— О… седмица… десет дни. Не знам.

— Значи няма да те виждам.

Тя поклати глава. Погледът й беше празен и далечен и аз чувствах, че почти не ме слуша.

— Бих желал да се запозная със съпруга ти — казах нарочно.

Тя ме изгледа остро.

— Така ли?

— Защо не?

Очите й се оживиха.

— Ще ти хареса. Всички го харесват… Но аз съм единствената, която го познава истински. Хората си мислят, че той е просто мил човек. — Тя се опита да прозвучи подигравателно, но не се получи. — Понякога се вбесявам, когато гледам как хората се тълпят около него… само ако знаеха как се отнася към мен.