Джеймс Чейс - Ева

Обади се Марти.

— Ева Марлоу — казах аз.

— Кой се обажда?

Какво, по дяволите, я интересуваше? Защо не се обади Ева? Да не би да мисли, че искам да говоря със слугинята й всеки път, когато й звъня? Да не би да мисли, че ще си кажа името на слугинята, която ще го съобщи на млекаря, на сладоледаджията и на всички ония типове, с които се напива?

— Човекът от луната — казах. — Ето кой се обажда.

Пауза, после тя каза:

— Съжалявам, но госпожица Марлоу излезе.

— Не, не е — реагирах сърдито. — Не и по това време. Кажи й, че искам да говоря с нея.

— За кого да й предам?

— О, за Бога, господин Клайв… сега доволна ли си?

— Съжалявам, но госпожица Марлоу е заета.

— Заета? — повторих глуповато. — Но още няма два. Как може да бъде заета?

— Съжалявам — каза тя отново. — Ще й предам, че сте се обаждали.

— Чакай малко. — Почувствах се болен и опустошен, — искаш да кажеш, че има някой при нея?

— Ще й предам, че сте се обаждали — каза Марти и затвори.

Пуснах слушалката и я оставих да се люлее. Чувствах се ужасно.

Събудих се от дълбок сън, за да открия, че Ръсел отваря завесите. Седнах със стон, усещайки, че главата ме цепи, а езикът ми е като гьон.

— Господин Тенет иска да ви види, господине — каза Ръсел, тътрейки се през стаята, за да застане до леглото ми. Тлъстото му лице издаваше лоши предчувствия.

Тогава си спомних Имграм.

— О, по дяволите — и паднах обратно на възглавницата. — Колко е часът?

— Минава десет и половина.

Той продължи да ме гледа с укор.

— Престани да се дуеш, Ръсел — извиках. — Предполагам, вече си чул какво се е случило в Клуба на писателите?

— Чух, господине — каза той и стисна устни. — И много съжалявам, че трябваше да го чуя.

— Сто на сто е така — отговорих и ми се искаше главата да не ме боли толкова много.

Трябва да съм бил много пиян, когато съм се прибрал. Даже не можех да си спомня как съм си легнал.

— Онази малка въшка си го търсеше.

Ръсел прочисти гърлото си.

— Господин Тенет чака, господине — напомни ми той.

Аз простенах.

— Чудесно. Кажи му да почака. Но нямам представа какво може да направи той. Не мисля, че някой може да направи нещо.

Когато той излезе, аз станах и пропълзях до банята. Студеният душ облекчи изтръпналата ми глава. След като се обръснах, си смесих бренди със сода и докато се облякох, вече приличах повече на себе си.

Заварих Питър в дневната.

— Здравей — казах, отидох до бюфета и си сипах поредното бренди със сода. — Още спях. Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Няма нищо.

— Някакво питие?

Той поклати отрицателно глава.

Приближих се и седнах на канапето до него. Настана неловко мълчание. Погледнахме се и пак отместихме очи.

— Разбира се, става въпрос за Имграм. Ти сигурно беше пиян?

— Трябва ли да се оправдавам? — попитах, като се мъчех да запазя спокойствие, но чувствах, че ядът ме завладява отново.

— Не мисли, че съм тук, за да те критикувам — бързо каза той. — Въпреки че трябва да призная — бях изненадан, че можеш да направиш такова нещо. Дойдох да ти кажа, че Голд има намерение да те даде под съд.

Зяпнах от изненада.

— Голд има намерение да ме съди? — повторих.

Това не бях очаквал да чуя.

Питър кимна утвърдително.

— Страхувам се, че да. Виж какво, Имграм е контузен. Няма да бъде в състояние да работи няколко дни. Забавянето ще струва пари на студиото и Голд е бесен.

Почувствах внезапен прилив на задоволство. Най-накрая бях успял да засегна малката въшка.

— Ясно — казах.

— Помислих, че ще е по-добре да дойда и да поговорим — продължи Питър. Чувстваше се неловко, беше притеснен и по вида му можех да преценя, че цялата тази работа му е много неприятна. — Рекс Голд казва, че това щяло да му струва сто хиляди.

— Доста скъпо кроше — отвърнах, усетил внезапен студ и страх. — Не смята да ме съди за такава сума, надявам се.

— Практически той изобщо не би могъл да те съди. Това ще трябва да направи Имграм — обясни Питър. Загледа се в безупречно лъснатите си обувки и добави: — Рекс Голд се е видял с Имграм.

— Значи се е видял с него.

Изпих половината от питието си. Вече не беше толкова приятно на вкус.

— И Имграм смята да ме съди за сто хиляди долара? Не мисля, че ще ги получи.

Питър внимателно събори пепелта от цигарата с малкия си пръст.

— Имграм няма да те съди — отговори той. — Каза на Голд, че не би искал.

Оставих чашата си.

— Какво смята да прави?