Джеймс Чейс - Ева

Изгледах я:

— Какво искаш да кажеш? От какво да съм се освободил?

Тя седна отново и каза уморено:

— О, понякога си глупав и отвратителен.

Раздразнението беше изчезнало от гласа й. Изглеждаше отчайващо нещастна.

— Искаш да бъдеш неотразим, нали? Искаш да бъдеш големият чаровник и всички жени да падат, като те видят. Защо избра жена като тази? Докъде мислиш, че ще те докара това?

Нетърпеливо посегнах за цигара.

— Казваш много тежки неща, Керъл. С труд сдържах гнева си.

— Не съм в настроение да слушам повече. Може би е по-добре да се върнеш в студията, преди да сме си казали нещо, за което по-късно ще съжаляваме.

Тя седя неподвижно няколко секунди със сключени на коленете ръце и напрегнато тяло. След това си пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Извинявай, Клайв. Не подходих правилно към случая. Не можеш ли да прекратиш всичко това? Не можеш ли просто да го зарежеш? Все още не е твърде късно.

Сърдито изтръсках цигарата си върху килима:

— Правиш голям въпрос за нищо. За Бога, Керъл, трябва да се осъзнаеш.

— Стигна ли донякъде с нея през уикенда? — попита ненадейно тя. — Успя ли вече да я събориш с чара си?

Скочих от мястото си:

— Виж какво, Керъл, слушах те достатъчно. Предпочитам да си тръгнеш. Иначе можем да се нараним взаимно всеки момент.

— Рекс Голд ми поиска ръката.

Преди години ме ритна кон. Вината си беше изцяло моя. Бях предупреден за лошия му нрав, обаче си мислех, че ще мога да се справя с него. Но той внезапно хвърли къч и аз се опомних на мократа кална земя, с разкъсван от болка корем, гледах коня и не можех да повярвам, че той е постъпил така с мен. В момента почувствах същата разкъсваща болка в червата.

— Голд? — казах и седнах отново.

Керъл удари юмруците си един в друг.

— Не трябваше да ти го казвам сега. Това е изнудване, нали, Клайв? Не, не трябваше да ти го казвам сега.

— Не мислех, че Голд… — започнах и млъкнах.

Защо не? Тя беше хубава. Беше добра в работата си. Щеше да бъде чудесна съпруга за Голд.

— Какво смяташ да правиш? — попитах след продължително мълчание.

— Не знам. Особено след този уикенд.

— Какво общо има този уикенд? — попитах. — По-скоро въпросът е дали го обичаш, или не.

— Такъв въпрос не важи за Холивуд — каза Керъл. — Знаеш това не по-зле от мен. Ако бях сигурна, че ти и аз… — Тя спря, подвоуми се и след това продължи: — Правиш ми живота много труден, нали?

Не казах нищо.

— Знаеш, че те обичам, Клайв.

Посегнах да хвана ръката й, но тя се отдръпна.

— Не, не ме докосвай. Остави ме да говоря. Ужасно много неща съм изтърпяла от тебе. Познаваме се вече повече от две години. Предполагам, че е глупаво от моя страна да живея с миналото, но не мога да не си спомням за тебе, когато за първи път дойде при Робърт Роун. Тогава никой от нас не беше известен. Харесах те в момента, в който те видях. Според мен пиесата ти беше добра. Помислих си, че човек, способен на такива чувства, сигурно е добър, сърдечен и почтен. Харесваше ми уплашено-притесненият вид, който ти имаше винаги когато Роун се обръщаше към тебе. Беше обикновен и мил, и различен от другите мъже, които посещаваха офиса. Мислех си, че ще постигнеш много. Ето защо ти казах да дойдеш тук и да напуснеш Ню Йорк и всичко свързано с него. Беше време, преди да намериш всички останали свои приятели, когато ти се радваше на моята компания. Ходехме навсякъде и правехме всичко. Веднъж ме попита дали ще се омъжа за тебе и аз казах да. Но на следващата сутрин ти беше забравил. Даже не си направи труда да ми се обадиш. Не зная и сега какво чувстваш към мене, но знам аз какво чувствам към тебе. Това обаче не означава, че искам да те обвържа по някакъв начин. Не бих желала да те имам на такава цена.

Искаше ми се да не беше започвала. Знаех, че трябва да взема решение, и ми беше необходимо време за размисъл. До събота вечер обичах Керъл, сега не бях сигурен. Знаех, че не трябва да я оставям да говори по този начин, разголвайки се пред мене, освен ако и аз не направех същото. Иначе всичко щеше да свърши, когато тя си тръгнеше, а аз не исках да свършва. За мен тя имаше голямо значение. Тя олицетворяваше последните две години, които бяха най-хубавите в живота ми. Тя олицетворяваше разума и добротата. Тя ми даваше увереност. Страхувах се да мисля какво ще бъда без нея.

— Повярвах ти, когато ми каза, че ме обичаш — продължи тя. — Предполагам, че беше така, защото ти означаваше толкова много за мен. Имаше нещо чисто в тебе, Клайв, докато беше беден. Предполагам, че успехът не се отразява добре на някои хора. На тебе не ти се отрази добре. Разбери, тревожа се за тебе. Наистина не виждам как ще я караш по-нататък. Не си научил нищо ново, откакто започна да пишеш в началото. Мислиш, че всичко, до което се докоснеш, става, но не е така. Никой не е… няма такова нещо. Всичко идва след много труд и никакво задоволяване с постигнатото, а придвижване напред, към все по-значителна тема, всеки път когато започнеш да пишеш. Освен това, естествено, трябва да чувстваш, че искаш нещо да кажеш и това нещо си заслужава да бъде казано.