Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Да — каза Хакет. — Ще се погрижа.

— Е, аз съм дотук. Ако няма нищо друго, ще си лягам-казах аз. — Имах достатъчно вълнения за една нощ. Какъв ще бъде следващият ход?

— Организирали сме всичко — каза Миклин мрачно. — Сега ще търсим похитителя и ще се опитаме да намерим мис Шърмън.

Бях доволен да оставя нещата на тях. Тази работа изискваше търпеливо и систематично търсене. Не беше за един човек. Само полицията можеше да се справи. Чувствах, че мога да им я оставя с чиста съвест.

Взех такси до хотел „Кълвър“. Като пресичах фоайето, чух името си. Обърнах се и видях Алън Гудиър да идва към мен.

— Боже мой, Стив! Ранен ли си? — попита той разтревожен, като се взираше в моя прашен и окъсан костюм.

— Добре съм. Имам нужда само от малко сън. Ти какво правиш тук?

— Мислех си за теб и се чудех как ли се справяш. Не исках да безпокоя Фаншоу и затова седя тук и те чакам да се върнеш.

— Много мило от твоя страна, но май прекалено затормозя-ваш мозъка си с тази работа. Не се притеснявай.

— Какво стана?

— Онзи ме надхитри. Имах инструкции да отида до Елмо Спрингс, където да получа нови напътствия. Похитителят се качи отзад в колата ми, без да го видя, и насочи към мен пистолет. Изчезна с парите и колата.

— Нищо ли не ти направи?

Ухилих се мрачно.

— Опита се и още как, но имах късмет. Хвърлих се надолу от планинския път. Не ме питай как не съм си счупил врата. Беше едно твърде неприятно преживяване.

Гудиър пое дълбоко въздух.

— Пфу! Е, добре че не е станало по-лошо. Представях си как ти се случват всякакви неща. Значи той се измъкна?

— Да. Преди да се счепкаме ми каза, че Джойс Шърмън е мъртва. Ченгетата смятат, че не ме е излъгал, но това няма да им попречи да продължат да я търсят.

— Искаш да кажеш, че той я е убил?

— Сигурно.

— Полицаите мислят ли, че ще го хванат?

— Знаеш какви са. Длъжни са да бъдат оптимисти. Обзалагам се, че и Райс е замесен. Полицаите ще му прикачат опашка тази вечер и ще започнат да подслушват телефона му.

— Райс? — Гудиър изглеждаше стреснат. — Кое те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?

— Нещо, което дочух. Той и Лантис планират бягство. Виж, Алън, мъртъв съм от умора. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Съжалявам, че те обезпокоих, но бях много разтревожен за теб.

Докато той говореше, дежурният администратор се приближи.

— О, мистър Хармъс…

— Какво има?

— Един господин ви търси през последните два часа. Каза, че е спешно.

— Кой беше?

— Не пожела да остави името си. — Администраторът изглеждаше оскърбен. — Каза, че ще си спомните за него, защото веднъж ви бил треснал по челюстта.

Забравих умората си.

— Хофман! — Обърнах се възбудено към Гудиър. — Това е Хофман! — А на администратора казах:

— Остави ли някакво съобщение?

— Помоли да отидете веднага в хотел „Блакс“.

— Къде е това?

Администраторът погледна надолу към аристократичния си нос. Очевидно той не даваше пет пари за хотел „Блакс“.

— На брега, близо до Оушън парк. Не много почтено място, мистър Хармъс.

— Е, това не ме безпокои — казах аз. Обърнах се към Гудиър и продължих: — Трябва да говоря с този човек. Може да се окаже решаващо.

— Едва ли е толкова спешно — каза Гудиър, като прекоси заедно с мен фоайето. — Защо не го видиш сутринта? Наближава 3. Трябва малко да си починеш.

— Ти си почини — казах, като му се ухилих. — Това е важно.

Оставих го, изтичах по стълбите и се огледах наляво-надясно за такси. Едно се приближи, а Гудиър дойде при мен на тротоара.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита той.

— Не. Не мога да си представя, че Хофман ще говори пред свидетел. Не се тревожи за мен. Аз съм добре. Довиждане, Алън. Ще ти се обадя как вървят нещата. — Дръпнах вратата на таксито. — Хотел „Блакс“, до Оушън парк — казах на шофьора и скочих вътре.

Минаха повече от 20 минути, докато стигнем до брега.

— Пази се, приятелче — каза шофьорът, като му платих. — Тук не е здравословно по това време. Искаш ли да те изчакам?

— Не, благодаря. Ще внимавам.

Стоях на тротоара, докато червените задни светлини на таксито изчезнаха. По крайбрежието беше тихо и пусто. Далеч навътре в морето светлините на увеселителни кораби блещукаха на черната завеса на небето. Мирисът на океана, слабият дъх на риба, бензинови пари и катран ме накараха да сбърча нос. Тъмните вълноломи се губеха в неподвижното омаслено море. Тънка мъгла се движеше ниско, влачеше се на парцали и скриваше светлините на увеселителните кораби, които ту да появяваха, ту изчезваха на неравни интервали.