Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Защо да излиза? Той ви чакаше — отвърна той и бутна вестника настрани.

— Ами не отговаря. В стаята свети лампа и вратата е заключена отвътре. Искаш ли да предприемеш нещо или да извикам ченгетата?

Той скочи, сякаш някой го беше пробол с щик.

— Не е нужно да вършите глупости — каза. — Не искам тук ченгета. Може би той спи дълбоко.

— Едва ли чак толкова дълбоко. Имаш ли ключ или ще трябва да стрелям в ключалката?

— Щом гледаш така сериозно на това, май ще се кача — каза той. — Мислиш ли, че се е случило нещо?

— Да отидем и ще видим.

Пуснах го да върви пред мен и тръгнах по петите му, така че се качихме бързо. Когато пристигнахме на третия етаж и двамата дишахме като хора, които имат нужда от железен бял дроб.

Момичето с кимоното правеше още един тур до банята.

— Здрасти, Кърли — каза тя на нощния служител. — За какво е тази дандания?

— Я се покрий, малка мръсна скитницо, да не те заритам докато се изгърбиш — каза служителят, без да повишава глас.

Очаквах избухване, но вместо това тя му отвърна с нервна благодарна усмивка и изчезна бързо като някой, който очаква да бъде ритан, докато се изгърби.

— Какъв сладък благоуханен букет от обитатели си имате тук — казах аз, като го побутнах към стая номер 3.

— Кой ти иска мнението? С тях всичко е наред, стига да знаеш как да се справяш.

Той заблъска по вратата на трета стая, почака един момент, после отстъпи назад и й нанесе злобен ритник с ходилото на крака си. Изглежда, беше в настроение да рита.

— Защо не отвориш тази врата и да спреш да се правиш на Джеймс Кагни — казах аз.

Той си поигра с ключалката и след малко успя да бутне ключа, който беше вътре. После вкара своя ключ и го завъртя леко.

— По-добре стой настрани. Може да е нервен — каза той и самият се дръпна в единия край на вратата. Натисна дръжката и бутна вратата. Нищо не се случи. Никой не започна да стреля. Погледнахме предпазливо около входа и вътре в осветената стая.

Хофман седеше на един стол, ръцете му висяха отпуснати, а главата му беше клюмнала върху гърдите. По сакото му и по пода имаше кръв.

— Не можаха ли да пречукат този нехранимайко някъде другаде, вместо тук? — каза служителят, като влезе в стаята.

Наведох се над Хофман, повдигнах главата му и отново я наведох внимателно. Докоснах ръката му. Беше още топла. Не беше умрял отдавна.

— По дяволите! — продължи служителят. — А това местенце е доста напечено. Стой тука, докато разкарам някои типове. Трябва да съм чист като пристигнат ченгетата.

Той излезе бързо и го чух как тича по коридора.

Огледах малката мръсна стаичка. Прозорецът беше отворен и през него влизаха хладен морски въздух и мъгла. Прекосих стаята и погледнах навън, където видях пожарния изход. Убиецът сигурно бе пристигнал оттам. Било му е лесно. Върнах се при Хофман, разтворих сакото му, дръпнах ризата и видях раната точно под сърцето. Беше промушен с нещо, което може да е било касапски нож. Ударът е бил нанесен със значителна сила. Плътта около раната беше лошо натъртена. Огледах се за оръжието, но не го видях. После пребърках джобовете му, но не открих нищо интересно. Под леглото имаше два куфара, но и те не съдържаха нищо важно.

Изведнъж се почувствах уморен и изчерпан. Сега за мен нямаше да има сън. Трябваше да изчакам Хакет да дойде и да прекарам остатъка от нощта, като го наблюдавам как работи. Изпъшках тихо и ми се прииска в стаята да имаше малко алкохол.

Тръгнах по коридора. Там цареше голямо оживление. Трима добре сложени мъже с куфари в ръце и дрехи, наметнати върху пижамите, се шмугнаха край мен и се втурнаха надолу по стълбите. На втория етаж две момичета също с куфари и връхни дрехи, които едвам скриваха нощниците им, ме изблъскаха, за да стигнат до стълбите.

Нощният служител стоеше на стража до телефона, когато отидох при него.

— Три минути, приятелю — каза той унило. — Трябва да прочистим този вертеп.

Последният беглец беше един дебелак, на чието бяло кръгло лице имаше изражение на преследван, докато се отправяше кьм изхода. Отваряйки вратата, той махна неспокойно на нощния служител с дебелата си ръка.

— Това са всички — каза служителят и пое дълбоко въздух. — Аз ли да ги повикам или ти?

— Аз ще го направя — казах и се пресегнах за телефона.

Настоятелно чукане на вратата ме измъкна от тежкия сън. Надзърнах с премрежен поглед към часовника върху нощното шкафче. Той сочеше 10 и 10. Слънчевите лъчи, които се опитваха да минат през спуснатите завеси на моята хотелска стая, ми показаха, че не бе 10 и 10 през нощта.