Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Обърнах се да погледна към хотел „Блакс“. Това беше висока тясна сграда с неонов надпис над входа. През стъклената врата идваше светлина и падаше върху мазния тротоар.

Изкачих четири стъпала, блъснах вратата и изкачих още шест стъпала до фоайето с рецепцията.

Дребен, кльощав човек седеше зад бюрото. Пред него беше разтворен вестник, а на върха на носа му се крепяха рогови очила. Той ме наблюдаваше как минавам цялото разстояние, а лицето му остана безизразно и безразлично като на коза по време на доене.

— Изглеждаш самотен — казах аз, като се надвесих над бюрото му. — Или може би твоите прадеди ти правят компания?

Той дръпна вестника към себе си и дясната му ръка изчезна отдолу. Знаех, че бърка в скрито чекмедже за пистолет и като погледнах суровите му малки очи, разбрах, че няма да се поколебае да го използва.

— Какво е пък това? — попита той с дрезгав шепот, а очите му не се откъсваха от моите.

— Остави артилерията — казах аз, като внимавах да не движа ръцете си. — Опитвах се само да бъда общителен. Виждам, че е било дрешка. Казвам се Хармъс. Един приятел ме повика тук Той ме чака.

Служителят продължи да ме гледа втренчено. Ръката му си-оставаше скрита.

— Как му е името?

— Малко е чувствителен по този въпрос. Не ми се струва, че би го използвал тук. Има ли значение?

Служителят размърда ченето си от дясно на ляво, докато размишляваше.

— Имаш ли визитна картичка? — попита той след внушителна пауза.

— Разбира се, но да не ме застреляш, докато я вадя. Пистолетът ми е в джоба на панталона, в случай че те интересува.

— Ще спреш ли да се правиш на филмов герой? — каза той, като извади ръката си изпод вестника. — Тук е опасен квартал, а ти ме изнервяш.

— Вината е изцяло моя — казах аз, отпускайки се. — Подходът ми беше съвсем погрешен.

Извадих портфейла си и му дадох визитката. Той я огледа, кимна с глава и ми я върна.

— Трета стая на третия етаж. Почукай четири пъти, за да не се наложи да вадиш олово от търбуха си.

— Трябва тия дни и аз самият да си наема тук една стая-казах. — Време е да оставя спокойния живот.

Той бутна очилата назад към очите си и отново зачете вестника. За него аз вече не бях там.

Изкачих стълбите, като се движех тихо и избягвах парапета, който беше покрит с прах.

На третия етаж срещнах едно момиче в синьо-жълто кимоно, което носеше кана с вода. Краката й бяха боси и мръсни. Косата й падаше по раменете и ми се дощя да й хвърля един поглед.

Тя ме дари с ярка усмивка и остави кимоното да се разтвори, за да видя колко малко дрехи имаше под него.

— Здрасти, красавецо — каза тя, като спря. — Да не си се загубил?

— Само обикалям да видя как живеят бедните — казах аз и се промъкнах край нея. — Събирам местен колорит, ако може да се нарече колорит.

Усмивката й изчезна.

— Още един откачен — каза тя. — Главата ти е пълна с бръмбари, приятелче.

Тя продължи и аз продължих. Пред стая номер 3 спрях, за да избърша потта от лицето си. Мястото не ми харесваше, а обитателите му още по-малко. Почуках 4 пъти — бавно, но не много силно. Ужасявах се да не би да събудя някой от съседните стаи. Нищо не се случи. Почаках, ослушвайки се, но не чух нищо.

От другата страна зад една врата се чу равномерно хъркане — грубо и силно като електрически трион, режещ чворесто дърво.

Почуках отново малко по-силно и се огледах плахо наляво-надясно, като очаквах някой или да ме наругае, или да хвърли нещо по мен.

Момичето с кимоното излезе от банята без каната и тръгна към мен.

— Защо не изриташ тази такава и такава врата? — попита тя като мина. — Ще вдигнеш по-малко шум.

Само че тя не каза „такава и такава“.

Наблюдавах я как се домъкна до края на коридора, отвори вратата и ми хвърли един поглед. Направи циничен жест, преди да влезе в стаята и да затвори вратата. Почесах си врата, не защото бях смутен, а защото вратът май ме сърбеше.

После много леко натиснах дръжката, но вратата не помръдна. Отново се огледах нагоре-надолу по коридора и се наведох да надникна през ключалката. Ключът беше от другата страна на вратата, а в стаята светеше лампа. Това бе всичко, което можах да видя. Поех дълбоко въздух и почуках пак, този път силно; толкова силно, че господинът, който хъркаше като електрически трион, спря да хърка. Отново не се случи нищо.

Тръгнах по коридора към стълбището. Продължих, докато стигнах до фоайето. Служителят ми се намръщи и бутна очилата към края на носа си.

— Излизал ли е тази вечер? — попитах аз, като стигнах до бюрото малко запъхтян.