Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Чувам те добре — избумтя гласът на Хакет. — Продължавай. Ние сме на около половин миля зад теб.

— Следващия път ще ви се обадя от Елмо Спрингс.

Изключих, свалих антената и продължих по магистралата Анджелис Крест към Кейджън. Оттам пътят беше по-лесен и се движех добре, като пристигнах в Елмо Спрингс 5 минути по-рано от предвиденото. В далечния край на главната улица забелязах триъгълен знак от сини неонови светлини.

Влязох в късата алея на зле осветената бензиностанция. Това беше самотно местенце с три помпи и една барака, която служеше за офис.

Приближи се служител с бяло сако.

— Напълни догоре — казах аз и излязох от колата да се разтъпча. — Името ми е Хармъс. Очаквам съобщение от един човек, който каза, че ще го остави тук. Получавали ли сте нещо?

— Разбира се — каза служителят. — Имам писмо за вас. Ще го донеса.

Той влезе в бараката и веднага се върна с един плик, адресиран до мен с главни печатни букви. Взех го и се отдалечих от колата към единствената лампа над бараката.

Бележката беше кратка:

„Продължавай към Каньон Пас. Следващи инструкции — под един камък в основата на знака за магистрала.“

Пъхнах бележката в джоба си и се върнах при служителя, който завинтваше капачката на резервоара.

— Как изглеждаше човекът, който ти даде бележката? — попитах.

— Не го видях. Преди половин час се обадиха по телефона, за да ми кажат, че тук е оставена бележка за вас. След 10 минути намерих бележката на бюрото си, заедно с няколко долара. Малко мистериозно, нали?

— Да. Сигурен ли си, че не си го видял? Би могъл да изкараш 10 долара, ако го беше видял.

Лицето на служителя помръкна.

— Честна дума, господине, не го видях. Леле! 10 долара!

Дадох му 5 долара.

— О’кей и благодаря. Как да стигна до Каньон Пас?

Той ме упъти.

— Колко далече е според теб?

— Около 30 мили. Щом излезете от главния на планинския път, не можете да го изпуснете. Има само един път дотам.

Благодарих му отново и потеглих. Когато изминах 1 миля, спрях, излязох от колата, нагласих антената и се обадих на Хакет.

— Отправям се към Каньон Пас — казах, когато се свързах с него. — Имам писмени инструкции, но служителят не е видял човека, който е оставил бележката. Знаеш ли къде е Каньон Пас?

Хакет изруга тихо.

— Знам го. Дотам има само един път и няма как да се скрием. Това приятелче има акъл. — Не можем да те последваме, Хармъс, без да се издадем. Ще ни види.

— Докато стигна там, съвсем ще се стъмни. И сега е доста тъмно. Няма ли да се справите без фарове?

— Никакъв шанс. Чакай да видиш какъв е пътят. И с фарове е лошо, а без тях е направо самоубийство.

— Тогава какво ще правите?

— Ще чакаме долу. Ще изпратя 3 коли да заобиколят планината, за да блокират другия край на пътя, но дотам е доста далеч и не смятам, че ще стигнат навреме.

— Значи отсега нататък съм сам, така ли?

— Май да. Всичко, което можем да направим, е да блокираме пътя, по който ще слезе. Поне няма откъде другаде да мине.

— Това е чудесно, що се отнася до откупа, но не е особено здравословно за мен. Представи си, че на оня му хрумне да ме очисти?

— Предупредих те, че тая работа е опасна — каза Хакет. — Ако не искаш да се заемеш, стой там, докато те настигнем и Миклин ще продължи.

— Ще се справя — казах аз. — Ще ти се обадя, като стигна до Каньон пас.

— Добре — отвърна Хакет. — Веднага ще махна колите. Не бързай много. Искам малко време за моите хора да блокират другия изход.

Оставих апарата и запалих колата. И ТОГАВА НЕЩО ХЛАДНО И ТВЪРДО СЕ ВПИ В ТИЛА МИ. Шокът почти ме уби. Знаех какво е това — пистолет. Стоях замръзнал, с ръце вкопчени в кормилото и очаквах главата ми да бъде пръсната.

— Не мърдай и не се обръщай — изръмжа приглушен глас в ухото ми — или ще ти разплискам проклетия мозък в скута.

Добре, бях изплашен. Признавам си. Бях изплашен до смърт. Познах приглушения глас. Похитителят седеше точно зад мен!

Сигурно бе влязъл отзад в колата, докато служителят е пълнил резервоара. Значи той му бе съучастник. Излизаше, че аз няма да се измъкна жив, за да издам служителя на полицията.

— Тръгвай! — продължи гласът. — Прави, каквото ти казвам или това ще бъде последната ти погрешна стъпка. — Хладното дуло на пистолета се впи във врата ми и изпрати студени тръпки по гръбнака ми.

Включих на скорост и тръгнах надолу по пътя. След около 1 миля гласът каза:

— Завий наляво и продължавай.

Вместо да се насочвам към Каньон Пас, сега се отдалечавах от него и от всякаква възможна помощ. Пот се стичаше по носа ми и падаше по ръцете ми. Бях доволен, че Хелън не е тук да ме види. В този момент у мен нямаше нищо героично, нито пък храбро.