Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Ще ми дадат радиокола — казах аз, — но си дръж езика зад зъбите. С малко късмет може и да ги сгащим. Ще бъда във връзка с полицията, която ще се движи само на около миля от мен, но без да се вижда.

Лицето на Гудиър светна.

— Това е хитро, но внимавай, Стив. Звучи малко опасно.

— Е, май все някак трябва да си изкарвам парите. Сетих се какво исках да те попитам. Когато си говорил с мис Шърмън, тя как ти се стори?

— В какъв смисъл?

— Чух, че е безнадеждна алкохоличка. Видя ли ти се такава?

Той поклати глава.

— Не забелязах нищо подобно. Изглеждаше напълно разумна, когато говорехме по работа.

— Видя ли секретарката й: тъмнокосо момиче с тънка талия и вид на мексиканка?

— О, да. Тя ме заведе при мис Шърмън.

— Значи тя знае, че мис Шърмън е сключила тази полица? Гудиър отново поклати глава.

— Тя знаеше, че ще говоря за подновяването на застраховката срещу грабеж и пожар. Не знаеше нищо за новата застраховка.

Изпухтях.

— Ужасно нещо е да си детектив. Удрям на камък по 10 пъти на ден. Е, хайде. Трябва да бързам.

— Желая ти късмет, Стив. Искаше ми се да дойда с теб. Чувствам се отговорен.

— Остави това — казах аз, потупах го по рамото и влязох в колата.

След десетина минути стигнах жилището на Шърмън. Беше 6 и петнадесет. Двама строги на вид полицаи пазеха главния вход. Пуснаха ме, след като доказах кой съм.

Пери Райс, облечен в бели спортни панталони и фланелка без ръкави, крачеше нагоре-надолу по терасата.

— Качвайте се — викна той, като се наведе над перилата. — Имате ли някакви новини?

— Никакви, обадиха ли се вече?

— Не. — В очите му имаше трескав блясък, а пръстите му нервно потрепваха. — Носите ли парите?

— Готови са. В момента са в кантората на нашия филиал. Щом се обадят похитителите, Миклин ще ги докара.

— В дребни банкноти, както казаха ли?

— Да.

Той извади кърпичка и изтри лицето си.

— Добре. Не искам нещо да се обърка. Искам жена ми да се върне.

Изсумтях и погледнах с надежда към една маса, отрупана с питиета. Той проследи погледа ми.

— Налейте си — каза ми рязко. — Ще трябва да ме извините. Имам да върша много неща.

Той тръгна по терасата и изчезна през рамката на прозореца.

Налях си голямо уиски със сода и седнах. На терасата беше много тихо и горещо. Изгледът към градината щеше да задържи вниманието ми, ако нямах на главата си толкова неща. Чудех се — ако Джойс Шърмън наистина беше убила Мейсън — как ли ще преживее загубата на целия този лукс и къде ли се крие. Седях замислен около половин час, после осъзнах, че времето си тече, а на мен ми става нетърпимо горещо и реших да потърся някого, с когото да поговоря — за предпочитане Мира Лантис или който и да е, вместо да чакам тук сам.

Разходих се, надникнах през рамката на прозореца в една празна стая и продължих до края на терасата.

Стълби водеха надолу към розовата градина и аз тъкмо се колебаех дали да сляза и да разгледам розите отблизо, за да се занимавам с нещо, когато чух гласове.

Ослушах се за момент и разбрах, че гласовете идват от отворения прозорец наблизо. Приближих се тихо с намерението да си намеря компания.

И тогава един глас ме закова насред път: гласът на Мира Лантис.

— Как можеш да говориш така? — казваше тя. — Тя може да се върне. Ти не знаеш със сигурност.

Придвижих се бързо и безшумно до стената и до прозореца, като внимавах да не ме видят.

— Слушай сега — каза Райс, — тя няма да се върне. Не мога да ти кажа откъде го знам, но знам. Щом платят откупа, можем да се махаме. Ти искаш да дойдеш с мен, нали?

— Да, желая това повече от всичко на света, но няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че тя няма да се върне.

— Казвам ти, че няма да се върне! — сряза я Райс, а в гласа му имаше сърдита стържеща нотка. — Дори ако не са я убили досега, тя не може да издържи без алкохол през цялото това време. Видя ли в какво състояние беше, когато излезе онази нощ?

— Не трябваше да я пускаш, Пери. Не ми е притрябвала, но ми прилоша, като я видях да потегля с колата в това състояние. Трябваше да я спреш!

— Да я вземат дяволите! — каза злобно Райс. — Доволен съм, че тръгна. По-добре да се беше пребила онази нощ, вместо да я отвличат.

— Пери, аз трябва да знам. Наистина ли е отвлечена?

Изведнъж настана тишина, после той попита със стържещ глас:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Пери, не ме гледай така — в гласа й звучеше уплаха. — Защо си така сигурен, че тя няма да се върне? И ако заминаваме за Париж, откъде ще вземем пари? Мили, моля те, кажи ми истината. Знам, че тук няма пари. Не съм глупачка. Аз плащам всички сметки. Тя дължи хиляди, и ти също. Как смяташ…?