Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Глори започна да плаче?

Фенър продължи:

— Няма значение. Може би това не е съществено. Сега се появява мистериозната ти сестра. Тя идва при мен. Странно, но ченгетата не могат да ми кажат нищо за тази дама. Не могат да изровят нищо по-назад от времето, което си прекарала в трупата. Имам чувството, че сестра ти е била по-доброто момиче и не е имала неприятности. Още не мога да обясня защо тя дойде при мен, защо знаеше за китайците, за Нулън и за Карлос. Някой ден ще науча, но засега съм победен. Доколкото знам, именно сестра ти ме подтикна да дойда тук. Ето как си представям положението:

Нулън се страхува от Тейлър и Карлос. Сега това е разбираемо. Той не иска никой да научи, че името му е Лидлър, а се обзалагам, че си казала това на Тейлър. Дори и да не си, Нулън мисли, че си. Ти и Тейлър не се разбирате много добре. Карате се. Може би после си научила, че е женен и си го застреляла. Уплашила си се и си побягнала при мен. Харесва ти външния ми вид, а и ти търсиш някой, за когото да се закачиш, така че след като си застреляла Тейлър, идваш в хотела ми. Добре. Ако не си успяла да убиеш Тейлър, значи той ме е очаквал до лодката в голямата черна лимузина. Опитва се да ме убие, после стреля и по тебе. Защо му е да прави това? Защото знае, че преди да стреляш по него си взела нещо от лодката му. Така ли е?

Глори престана да плаче.

— Само това ли знаеш? — попита тя.

Фенър вдигна рамене.

— Не е малко, нали?

Глори не каза нищо.

— Тейлър може спокойно да бъде ликвидиран, без ти да имаш нещо против. Ти и аз можем да го подгоним. Аз ще премахна бизнеса на Карлос и не виждам защо и Тейлър да не си отиде с него. Какво ще кажеш?

— Трябва да помисля — отвърна Глори. — Сега си върви. Искам да премисля нещата.

Фенър се изправи.

— Ще чакам в съседната стая. Побързай — каза той, тръгна към вратата и се спря.

— Какво беше сестра ти за теб? — попита той рязко.

— Нищо. — Глори вдигна очи. — Мразех я. Тя беше стисната, тесногръда и вечно създаваше проблеми.

Фенър повдигна вежди.

— Не вярвам много в това, което ми казваш — каза той, — но може и да си права. Не ти е особено мъчно за нея, нали?

— Защо да ми е мъчно? — попита Глори разпалено. — Тя си получи заслуженото.

Фенър застана до вратата. След това каза бавно:

— Това ми навява една идея. По времето, когато тя беше убита, ти и Тейлър сте били в Ню Йорк. Вие двете си приличате като близначки. Да предположим, че Тейлър си е паднал по нея. Да предположим, че ти си ги заварила и си я убила от ревност. Да предположим, че Тейлър е наел двамата кубинци, за да я нарежат на парчета и да се отърват от трупа. За него ли работеха онези двамата?

— Махай се — каза му Глори. — Ще си помислиш, че съм по-лоша, отколкото съм в действителност.

Новата мисъл доста стресна Фенър. Той отново се върна в стаята.

— Така ли беше, както казах? — попита той. — Хайде, кажи ми. Ти ли уби Мериан Дейли?

Глори му се изсмя в лицето.

— Ти си полудял! — каза му. — Разбира се, че не съм аз.

Фенър се почеса по главата.

— Да, предполагам, че не е станало така — каза той. — Това не обяснява обаждането на онзи тип, който каза, че е побъркана и не обяснява китаеца в кантората ми. Но все пак е идея.

Остана загледан в нея в продължение на няколко секунди и после излезе от стаята, оставяйки Глори да си лакира ноктите.

Фенър влезе във всекидневната. Беше го обзела някаква възбуда, чувството, че скоро ще разгадае тайната на цялата тази история. Отиде до бюфета и си наля нещо за пиене.

Влезе Бъгси.

— Ще има ли малко и за мен? — попита той, изпълнен с надежда.

Фенър тръсна глава.

— Налей си сам — каза му той и седна на канапето.

Бъгси си наля пълна чаша и се загледа в нея. Отпи голяма глътка и примлясна с устни. Фенър го погледна, но не каза нищо. Бъгси взе да кокори очи и после попита предпазливо:

— Тя не е стока, нали?

— Коя? — Фенър мислеше за други неща.

— Тя. Там, вътре. — Бъгси кимна към стаята на Глори. — Нещо й има или нещо й няма, нали?

— За какво говориш? — На Фенър му се щеше да го оставят на мира.

— Е, нищо — каза Бъгси и допи чашата си. Погледна Фенър крадешком и си наля друга.

— Следващият път, като излизаш навън, можеш да ме вземеш със себе си — каза Бъгси. — Някак си несигурно се чувствам като съм насаме с нея.

Фенър му се намръщи.

— Слушай, приятел — каза му той, — защо не се поразходиш малко? Трябва да премисля някои работи.

Бъгси допи чашата.

— Добре, добре — каза той помирително. — Ще отида да подремна. — И излезе.