Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Милър се свлече на пода, хванал големия си корем с две ръце. Лицето му заблестя от пот, докато се превиваше и се мъчеше да си поеме въздух.

Карлос се отдръпна бързо. Беше уплашен. Фенър стана на крака и тръгна към него. Райгър хвана крака на леглото и задърпа. Фенър се мъчеше да достигне Карлос, който в страха си се беше отдалечил от вратата. Леглото ту се придвижваше напред, ту се връщаше обратно.

— Станете и го усмирете, дявол да ви вземе! — каза Карлос с писклив глас. — Престанете да се търкаляте по пода! — Извади пистолет и го насочи към Фенър. — Стой, където си! Ако мръднеш, ще ти пръсна черепа.

Фенър направи още една крачка напред заедно с леглото и Райгър.

— Давай — каза той. — Само това може да те отърве.

Милър се изправи на крака и се втурна. Дебелото му тяло събори Фенър върху леглото. Когато падна, дясната му ръка остана затисната отдолу и за миг Милър имаше възможност да го удря както си иска. Цапардоса го два пъти и Фенър не се почувства никак добре, но после измъкна единия си крак и успя да го изрита. Милър отново се изправи, а в това време Райгър се приближи отзад и го хвана за гърлото. Тогава Милър му нанесе няколко удара в корема. Беше дебел и отпуснат, но ударите му се усещаха. Фенър знаеше, че няма защо да се безпокои от него. Райгър беше опасният. Беше стиснал гърлото му като със стоманен обръч и Фенър почувства как започва да му се вие свят. Стъпи здраво на пода, стегна мускулите си и се изпъна. Той, леглото и Райгър паднаха назад с трясък. Райгър го пусна и се опита да се измъкне.

Фенър беше в лошо положение. Беше коленичил, лявата му ръка беше извита зад гърба му и леглото беше върху него. Единственият начин да се измъкне от това положение беше отново да вдигне леглото и да го извърти. Когато се изправи, Райгър го ритна. Улучи го зад коляното и той падна напред. Мускулите на завързаната му ръка сякаш пламнаха и, обезумял от болка, той стовари с всичка сила леглото върху Райгър. Желязото на таблата попадна точно под брадата му и Фенър натисна с цялото си тегло. Очите на Райгър тръгнаха да излизат от орбитите и той обезумял заразмахва ръце. Фенър продължи да натиска.

Милър дойде до него и започна да го удря по главата, но Фенър не спря. Райгър му беше в ръцете и знаеше, че ако се справи с него, с другите двама ще има повече шанс. Лицето на Райгър ставаше пурпурночерно и ръцете му се мятаха немощно. Карлос изтича и отметна леглото встрани. Райгър се обърна и се подпря на ръце и колене. Издаваше гърлен звук като куче, което повръща. Милър беше цепнал челото на Фенър точно над очите и струйката кръв му пречеше да вижда. Опипа със свободната си ръка. Заби пръсти в корема на Милър, стисна и завъртя. Чу се скимтене, Милър се опита да се измъкне, но Фенър не пускаше. Все още стиснал шепата месо, той надигна пак леглото и го стовари върху двамата.

Карлос ги гледаше през пружината, но не можеше да им помогне. Опита се да дръпне леглото, но Фенър го държеше здраво с лявата си ръка. Не пусна корема на Милър и той започна да рита и да пищи. Опита се пак да го удари по главата, но Фенър се изви и продължи да стиска.

Карлос изтича навън и Фенър го чу да крещи на испански. Милър внезапно се надигна и се отскубна. Беше станал зеленикавобял и немощно размахваше ръце. Лежеше и гледаше Фенър с уплашен поглед.

Фенър се опита да се усмихне, но не успя да се справи. Силно ритна Милър и бавно извъртя леглото. Ръката му зае по-естествено положение. След това трескаво извади железния прът на рамката от гнездата му и се изправи. Дори и така, с ръка завързана за пръта, той не беше в изгодно положение, но беше по-добре от преди. Тръгна към вратата. Когато мина покрай Райгър, който беше коленичил с гръб към стената и държеше гърлото си, Фенър го удари с пръта. Той падна и се хвана за главата.

Фенър направи още няколко крачки и излезе от стаята. Имаше чувството, че стъпва в лепило. Когато стигна в коридора, стъпките му станаха по-бавни и той внезапно се строполи на колене и лакти. Виеше му се свят и гърдите го боляха. Както беше на четири крака, много му се искаше да легне, но знаеше, че трябва да продължава. Подпря се с ръка на стената и се изправи отново. По мръсния жълт тапет се размаза кърваво петно. По дяволите, няма да успея, помисли си той, и отново падна.

Отдолу се чуха викове и той се опита отново да влезе в стаята. Чу как по стълбата бързо се качват хора. „По дяволите това желязо“ — каза си той и още веднъж се опита да освободи ръката си. Сякаш беше залепена. Той се изправи, когато двама възбудени дребни кубинци се втурнаха към него. Тримата паднаха един върху друг на пода. Единият го хвана за гърлото, а другият вдигна краката му нагоре. Малките помияри наистина бяха яки.