Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Фенър протегна ръка и го извъртя рязко към себе си.

— Просто искам да ти покажа къде ти е мястото, дървена главо! — и цапардоса Карлос в горната част на скулата.

Не го удари много силно, но той падна.

Лежеше по гръб, подпрян на лакти. На меката му бяла кожа се появи синина. Започна да съска през зъби. На Фенър му заприлича на нещо пълзящо.

— Сега знаеш — каза му той. — Никого не оставям да дрънка големи приказки за смъртта ми. Това ме изнервя. Ако искаш да направиш нещо, можеш да опиташ, но ти обещавам, че ако не успееш, тръгвам по петите ти. Шайката ти биячи няма да е достатъчна, за да ме спре. Няма да се занимавам с тях, ще гоня теб. И като те хвана, ще те завържа за някое дърво и ще ти счупя гръбнака.

Карлос се изправи бавно на крака. Когато приближи ръката до лицето си, тя трепереше като крило на нощна пеперуда.

— Разкарай се — каза Фенър. — Пийни нещо. Ще се оправиш.

Без да каже дума, Карлос излезе и затвори вратата след себе си.

Найтингейл каза:

— Направи нещо ужасно!

Фенър не знаеше кога е влязъл. Светлината, отразена в очилата, пречеше да види очите му, но по лицето му имаше капчици пот.

— Защо не изправи тази отрепка на крака, щом като означава толкова много за теб?

Найтингейл показа острите си бели зъби.

— Той нищо не означава за мен — каза той и гласът му се извиси до скимтене. — Независимо от всичко, глупостта, която направи…

— Зарежи тая — прекъсна го Фенър. — Крайно време беше някой да шамароса този песоглавец. Мисли си, че е най-главният и в твоята бърлога.

— Той е.

— Докъде си затънал с него?

Найтингейл направи изразителен жест. Посочи с ръка наоколо и вдигна рамене:

— Всичко това е негово.

Фенър изсумтя.

— И се буташ при него, защото нямаш нищо друго?

Найтингейл кимна.

— Разбира се. Трябва да живея някак.

— А Кърли? Тя къде е в цялата тази работа?

Късогледите очи мигнаха зад очилата.

— Нея я остави на мира.

Фенър каза:

— Размекнала се е по Карлос.

Найтингейл направи две бързи крачки напред. Извъртя левачката си и улучи Фенър право в брадата. Трябваше да бъде кроше, но Найтингейл нямаше стоманен юмрук. Фенър дори не трепна. Каза му:

— Не си ми в категорията. Остави тази работа.

Найтингейл вдигна ръка, за да го удари пак, но смени посоката и бръкна в джоба си. Фенър заби юмрука си в ребрата му. Найтингейл се свлече на колене с въздишка, претърколи се на една страна и извади пистолета си. Фенър направи крачка и настъпи китката му. Пистолетът изтрополи на паркета, отскочи и падна на килима. Фенър коленичи и го разтърси за яката на сакото му.

— Казах, зарежи това — разтърси го пак. — Ако не ми вярваш, вярвай на когото си искаш, но нямам никакво намерение да се бия с теб заради жена.

Найтингейл се озъби, понечи да каже нещо, спря, погледна някъде зад Фенър и видя, че там стои човек. Фенър видя миниатюрното му отражение в очилата на Найтингейл. Видя как ръката се издига и се опита да се обърне. Нещо експлодира в главата му и той падна напред. Копчетата на сакото на Найтингейл одраскаха носа му.

Фенър забеляза най-напред голата електрическа крушка, защитена с телена мрежа, която светеше на тавана. След това разбра, че стаята няма прозорци. После отново затвори очи и заплува с непреставащото пулсиране в черепа си. Лампата дразнеше очите му през клепачите и той се опита да се обърне. Когато разбра, че не може да помръдне, надигна глава и се огледа. Движението предизвика някаква експлозия и се наложи отново да легне неподвижно. След малко пулсирането престана и опита пак.

Разбра, че лежи върху стар дюшек и че ръцете му са завързани за железата на някакво ръждясало легло. В стаята нямаше нищо освен това легло. Дъските на пода бяха посипани с фасове и пепел от цигари. Имаше дебел слой прах. Няколко страници от вестник също се търкаляха там, а в камината имаше купчина черна пепел, като че ли някой наскоро беше горил хартия. Беше противна стая — миришеше на гнило, на влага и на изсъхнала пот.

Фенър си почиваше. Не направи усилие да освободи ръцете си. Лежеше неподвижно, леко примижал, за да избегне светлината на крушката, и дишаше спокойно. Вслушваше се напрегнато във всеки шум. С усилие успя да долови звуци, които в началото не означаваха нищо за него, а после постепенно разграничи като стъпки, гласове и разбиване на далечни вълни.

Най-накрая заспа, защото знаеше, че в момента само това му остава. Не беше в състояние да се опитва да се измъкне. Беше изгубил представа за времето, така че когато се събуди, знаеше само, че е спал хубаво, защото отново се чувстваше добре. Болката в главата беше притъпена и мозъкът му вече не се въртеше в черепа. Събуди се, защото някой идваше по коридорчето към вратата на стаята. Чуваше тежките стъпки по голите дъски. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори с ритник. Той затвори очи. Реши, че е твърде рано да проявява интерес към посетителите си.