Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Задните колела се плъзнаха и колата се наклони надясно, после гумите захапаха пътя. Тя се издигна някак си върху него и незабавно увеличи скоростта си.

Китсън спря.

— Готово! — извика той усмихнат — Уф! Мислех си, че никога няма да стигнем!

— Браво, Алекс! Това значи да се шофира!

Той й се усмихна, блокира ръчната спирачка и слезе на пътя.

Блек тръгна на свой ред Моторът на фургона не беше толкова мощен като на буика, но той нямаше да тегли тежка каравана.

— Тръгна много бързо — забеляза Китсън.

Той премина склона и се отправи към фаровете, които приближаваха.

Блек караше с пълна газ, с педал на газта, залепнал на пода, без да си осигури резерва за сигурност.

Фургонът се клатеше и подскачаше по разрушения път, подхвърляйки Джипо към преградата.

— По-полека! — запъхтя се Джипо — Караш много бързо!

— Млъкни! — изрева Блек — Аз карам!

На светлината на фаровете, Джипо изведнъж видя как пред тях изплува огромен камък.

— Внимавай! — извика той.

Блек видя препятствието много късно. Дясното колело го закачи и фургонът подскочи встрани. Преди Блек да може да направи и един жест, фургонът се намери напреко на пътя със спрял мотор.

— Ще паднем! — изкрещя Джипо, ужасен от ъгъла на наклона на фургона.

Опита се да отвори вратата, но тя бе толкова тежка, а наклонът — тъй голям, че не успя.

— Стой мирен, откачалник! — изкряска Блек — Ще ни преобърнеш!

Китсън се затича към тях.

Изплашен също от положението на фургона, той скочи на стъпалото за противотежест.

— Запали мотора и отстъпи бавно! — заповяда на Блек.

— Ако мръдна, ще се преобърнем — промърмори той с лице, потънало в пот.

— Това е единственият начин. Тръгни възможно най-бавно.

С трепереща ръка Блек включи стартера. Когато моторът започна да хърка, даде на заден ход.

— Включвай внимателно и без тласъци! — препоръча Китсън. — Започвай да завиваш, щом мръднеш.

Ругаейки през зъби. Блек тръгна полека. Щом почувствува мърдането на фургона, завъртя волана.

В един ужасяващ момент почувствува дясното си колело в пропастта. Помисли, че фургонът се преобръща. За щастие Китсън правеше противотежест, фургонът зави бавно и се намери срещу стръмнината.

Блек опита да включи на първа, но фургонът започна да пълзи назад и той едва има време да блокира спирачките. Моторът угасна за втори път.

— Добре, добре — каза Китсън с презрителен тон. — Слез и остави това на мен!

Блек слезе, ругаейки, но, всъщност доста облекчен, остави волана на Китсън.

Той разчете положението на фургона и поклати глава.

— Събери камъни! Трябва да се блокират задните колела.

Приближи се до края на пътя, сграбчи една скала и я довлече зад едно от задните колела, където я вмъкна в меката почва.

Блек направи същото с другото колело.

Китсън се качи във фургона и запали мотора.

— Бъдете готови с Джипо да блокирате колелата, ако спра! — викна той през вратата. — Ще трябва, може би, да пълзя нагоре метър по метър. Гумите никога няма да захапят в тази киша.

— Какво чакаш още? — измърмори Блек ядосан на себе си, че е блокирал фургона.

Китсън включи и отхлаби ръчната спирачка, за да остави задните колела да легнат на камъните.

— Тръгвам! — извика той.

И тръгна бавно.

Фургонът помръдна, но задните му колела забоксуваха, опръсквайки с кал и камъни Блек и Джипо.

Наполовина заслепени, те се обърнаха, за да си предпазят лицата.

Китсън се опита да задържи фургона паралелно на ръба на пътя, настъпвайки докрай газта, но усилието бе прекалено голямо за мотора, който още веднъж спря. Китсън едва има време да спре. Беше напреднал само десет метра.

Въпреки спирачките, фургонът започна да се плъзга назад, докато Китсън викаше на Блек да блокира колелата. Следващия път Джипо и Блек се държаха на дистанция и Китсън можа да измине четири метра преди моторът да спре. Неговите двама съучастници се втурнаха да пъхат камъни под колелата преди фургонът да е загубил отново почва.

Същата операция се повтаряше през половин час.

Стигнаха на края на петнадесет метра от буика, но всички бяха толкова изтощени, че Блек поиска почивка.

— Ще оставим този проклет фургон да се охлади — каза той, подпирайки се, целият запъхтян.

Китсън стъпи на земята.

— Вече почти сме стигнали — обяви той на Джини, която изтича към тях. — Когато се измъкнем от тук, той ще върви съвсем сам.

— Страхотен си! — извика Джини.

С щастлив вид Китсън й се усмихна.