Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— О, не! Казах му, че отивам да търся откраднатия фургон. Знаете нали, този, който е натъпкан с пари? Той ще ме очаква след час. Четохте ли какво казват вестниците за фургона, господине?

— Да.

— Знаете ли какво мисля аз?

— Да. Твоят баща ми каза.

— Не е трябвало! Ако той разказва това на всички, наградата ще ми се изплъзне под носа.

Изведнъж Китсън забеляза Джини, която бързо тичаше по пътечката.

— Аз ще получа наградата! — продължи малкият — Пет хиляди долара! Знаете ли какво ще направя с тях?

Китсън поклати глава.

— Ще ги пазя за себе си Ето какво ще направя!

Джини се приближи.

— Да ти представя Брадфорд-младши — каза Китсън.

— Добър ден! — произнесе Джини с усмивка.

— У вас ли са ключовете на караваната? — запита детето — Той каза, че мога да хвърля един поглед вътре.

Джини и Китсън размениха един поглед.

— О! Колко жалко! — извика Джини — Аз сложих ключовете в един куфар. Не мога да ги намеря лесно.

— Аз се обзалагам, че сте ги загубили — каза хлапето с презрение — Ще трябва да тръгвам сега. Татко ми каза че вие тръгвате?

— Да — отвърна Джини.

— Сега?

— Да.

— Е добре! Довиждане тогава!

И правейки полукръг, се отдалечи по пътеката, с ръце в джобовете на панталона си, подсвирквайки силно и напълно фалшиво.

— Мислиш ли…? — започна Китсън.

Той се спря.

— Бързо! Да се чупим! Влязоха в буика и тръгнаха.

Щом Фред Брадфорд-младши напусна пътеката той се скри зад завоя и се върна обратно през храстите. Неподвижен, видя как буикът и ремаркето се отдалечават. Той извади един изцапан бележник от джоба си и записа с парче молив номера на колата.

Върху широкия аутобан колите, много от които теглеха каравани, се подреждаха в шест колони. От време на време един хеликоптер прелиташе ниско над пътя, за да наблюдава движението. Всеки път Китсън чувствуваше как сърцето му бие по-бързо.

Понякога моторизираните полицаи спираха някой голям камион с чергило, за да го прегледат, но проявяваха пълно безразличие към караваните, от което можеше да се заключи, че полицията ги считаше неспособни да преодолеят теглото на фургона.

Да се кормува в такива условия представляваше голямо изпитание за нервите и Китсън трябваше да прави голямо усилие за да не надвишава петдесет километра в час.

Караха около шест часа без прекъсване.

Нито Китсън, нито Джини, седнала до него, имаха настроение да говорят.

Всеки път, когато забележеха полицейска кола или полицейски мотоциклет, биенето на сърцата им се учестяваше. Пътуванията за удоволствие, когато се бърбори безспир не се отнасяха за тях. В седем часа вечерта достигнаха пътя, който води към планината. Слънцето токущо залязваше зад нея и мрачината се увеличаваше бързо, когато Китсън навлезе с буика в първата серия остри завои.

Преходът беше труден Китсън знаеше, че ако караваната излезе от пътя поради лошо вземане на завоя, катастрофата ще е неизбежна.

Чувствуваше как теглото на фургона задържа буика и това го безпокоеше, тъй като знаеше, че пътят не е толкова лош и наклоните, които са опасни, са на тридесетина километра по-нататък.

Наблюдаваше непрекъснато температурата на мотора и виждаше как стрелката се премества бавно от нормално към топло.

— Скоро ще започне да кипи — каза той на Джини — Фургонът е много тежък Така ще е тридесет километра и след това пътят става много лош.

— По-лош от този? — запита с безпокойство Джини в момента, когато Китсън въртеше силно волана, за да насочи буикът в един труден завой.

— Това тук не е нищо в сравнение с по-нататък. Частта от пътя, за която ти говорих, е повредена от бурите преди няколко седмици. Още не са я оправили. Никой не е минавал оттогава там. Хората минават през тунела на Дюка, който пресича планината.

Пет или шест километра по-далеч Китсън трябваше да намали и спре, тъй като термометърът на арматурното табло достигна сто градуса.

— Трябва да оставим моторът да се охлади няколко минути — обяви той.

Слезе и вдигна два големи камъка, за да ги постави зад задните гуми, докато Джини отваряше караваната.

Китсън отиде да хвърли едно око вътре, но тъмнината му попречи да види Блек.

— Какво има? — запита последният, който също не виждаше повече от Китсън.

— Радиаторът кипи. Оставих го да се изстуди.

Блек слезе мъчително от караваната и се приближи до банкета на пътя, за да вдиша с пълни гърди студения въздух на планината.

— Най-после дойдохме до тук. Още колко километра имаме до върха?