Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Влязоха заедно в бунгалото Джипо бе седнал в единия от фотьойлите, блед като мъртвец, с черни кръгове под очите. Чувайки ги да влизат, той даже не се и обърна.

Блек, с цигара в устата, обикаляше из стаята.

— Намери ли каквото трябва? — запита той Китсон.

— Да, всичко.

С въпросителен поглед Китсон изгледа подред Джипо и Блек.

— Джипо разбра — обяви Блек — Обяснихме му и той прие да продължи да работи с нас.

— Защото ме принуди — запротестира Джипо с треперещ глас. — Всичко това ще свърши зле. Казвах ви го и сега го повтарям.

Внезапно той вдигна очи към Китсон.

— Мислех те за приятел. Жалко! Не се приближавай! Не те познавам повече!

— Какво ти става? — възкликна Китсон изненадан.

— Трябваше да го поразтърся малко — обясни Блек-Накарах го да разбере, че, ако не ни помогне, ще има неприятности.

— Той ми каза, че ще ми счупи пръстите — каза Джипо, с нисък и треперещ глас. — Как ще печеля, за да живея, ако загубя пръстите си?

Китсон тъкмо щеше да отговори, когато Блек го спря с жест на главата си.

— Време е да се чупим — обяви той. — Никой ли няма наоколо?

Джини излезе от бунгалото с Китсон.

Няколко корабчета се движеха в езерото, но близката околност беше пуста.

Китсън закачи караваната за буика и я закара на заден ход срещу вратата на бунгалото.

— Хайде!

Блек и Джипо се приближиха до вратата. Китсън им отвори дъното на караваната. Те се плъзнаха бързо и вратата се затвори зад тях. Всичко бе станало за няколко секунди.

— Ще остана тук, докато ти уредиш сметката в бюрото — каза Китсън, който връчи портмонето на Джини.

И чакайки, облегнат на караваната, той запали цигара.

Беше неспокоен. Щяха да изоставят лагера си и той чувствуваше, че ще рискуват много повече занапред, но не виждаше друго решение за отварянето на фургона.

— Добър ден, господине!

Китсън подскочи и погледна живо около себе си.

Едно малко момче, облечено с детска престилка, с риза на червени и бели карета и сламена шапка, се беше появило зад караваната.

— Добър ден! — отговори Китсън.

Хлапето го изгледа с наведена настрани глава.

— Вие познавате татко — обяви то. — Аз съм Фред Бредфорд-младши.

— А, да? — каза Китсън, насилвайки се да изглежда естествен.

Малкото момче събра вежди, после пренесе вниманието си към караваната.

— Ваша ли е? — запита, посочвайки я с пръст.

— Да.

Хлапето я заразглежда.

— Предпочитам нашата — обяви то.

Китсън не отговори. Той молеше небето. Джини да пристигне по-бързо и да се чупят оттук.

Детето приклекна, за да погледне под караваната.

— Я, вие сте й сложили метални пръти! — възкликна то, вдигайки очи към Китсън. — За какво ви служи това? Това трябва да я прави по-тежка, нали?

— Не зная нищо — отговори Китсън, търкайки челюстта си с раздразнен вид. — Купих я така.

— Татко каза, че двама ваши приятели са били вътре вчера. Това вярно ли е?

— Да.

— Какво им беше?

— Нищо.

Хлапето го изгледа продължително. Китсън намираше този детски поглед ужасно объркващ.

— Там имаше нещо, което не вървеше. Чух ги как се ругаеха.

— Това е техен навик — възрази Китсън. — Няма нищо.

Хлапето отстъпи, разкъсвайки караваната с очи.

— Мога ли да погледна във вътрешността, господине?

— Няма начин — рече Китсън, на когото му стана изведнъж топло. — Жена ми взе ключовете.

Детето изглеждаше изненадано.

— Татко никога не дава ключовете на мама. Тя ги губи всеки път.

— Моята жена не ги губи.

Хлапето приклекна отново и започна да скубе тревата наоколо.

— Вашите приятели вътре ли са сега?

— Не.

— Къде са тогава?

— У тях.

— Къде е това?

— В Сейнт Лоуранс.

— Те живеят заедно?

— Да.

— И правеха тази гюрултия? Аз се изплаших.

Китсън повдигна рамене.

— Няма нищо Те са си винаги такива.

Хлапето свали шапката си и започна да я пълни с трева.

— Единият наричаше другия глупак, защото той не успяваше да направи нещо. Какво е това?

— Не зная нищо — отвърна Китсън.

И той запали цигара.

— Имаха вид на побеснели!

— Те се разбират много добре. Не се тревожи за тях.

Напълнило шапката си с трева, хлапето се наведе и пъхна главата си в нея, като я дръпна силно към темето си.

— Това ще държи главата ми на хладно — обясни то на изумения Китсън. — Аз изнамерих този начин. Ще мога, може би, да спечеля пари с това.

— Може би… Виж какво зайче, не е ли по-добре да се прибереш у вас? Твоят баща ще се безпокои.