Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Всеки знае, че ти си ас на шофьорите — присмя се Блек. — Големият специалист по коли!

Джини го изгледа с презрение.

— Това не може да се каже за теб — забеляза тя.

— Точно така, вземи неговата част — подигра се Блек — ще бъдеш сама!

Той се приближи до пропастта, седна върху една скала и запали цигара.

Починаха си известно време. Когато Китсън прецени, че моторът е изстинал достатъчно, повика Блек и се качи във фургона.

Десет минути по-късно, спря до буика.

— Сега ще мога да го тегля — заяви Китсън. — По-добре ще е да го скрием.

Той качи фургона в караваната и Блек и Джипо заеха отново местата си.

После затвори вратата и се плъзна на волана на буика.

— Ти беше страхотен! — му заяви Джини. — Без теб нямаше никога да се оправим.

Тя се наведе към него и устните й докоснаха бузата му.

Лъчите на слънцето, които се процеждаха през цепнатина в палатката събудиха Блек. Когато отвори очи, погледът му падна върху наклонения покрив от платно. Трябваха му няколко минути, за да разбере къде се намира. Затвори отново очи, със свъсени вежди, целият схванат от това, че е прекарал нощта на твърдата земя. „Накрая, поне намерихме добро скривалище“, си каза той. „С малко повече късмет ще сме спокойни, докато Джипо отвори фургона“.

Разположеното в близост езеро можеше да ги снабдява с вода, а гъстата гора ги скриваше от самолетите, които патрулираха в небето. И още нещо — намираха се на около петстотин метра от пътя.

Никой не можеше да си представи, че фургонът може да се изкачи по един толкова лош път. Никой нямаше да дойде да го търси толкова високо.

Сега успехът на предприятието зависеше само от Джипо. Ако той не успееше да намери комбинацията, трябваше да се действува с оксижена.

Блек беснееше при мисълта, че фургонът бе в ръцете им от четири дни, а те все още не бяха видели цвета на парите. Отвори отново очи и погледна часовника си. Бе шест и пет. Завъртя глава по посока на Джини.

С глава, подпряна върху едно завито на топка манто, тя все още спеше.

Китсън също спеше, делейки Блек от младото момиче.

Палатката бе тясна, но те бяха принудени да спят вътре всички заедно. Нощите бяха много студени, за да могат да спят навън.

Блек, който се бе обърнал да види дали Джипо се е събудил, подскочи и се изправи със скок.

Джипо беше изчезнал.

За миг обзет от паника Блек се успокои, мислейки, че Джипо е излязъл да приготви закуската.

При все това, за да е наясно, отхвърли одеалото и бутна Китсън с върха на крака си, за да го събуди.

— Изправи се! — каза той на Китсън, който вдигаше глава, мигайки. — Джипо е вече на крака. На работа!

Китсън се прозя. По-близо до входа, отколкото Блек, той изпълзя навън, заслепен от слънцето.

Когато Блек го последва, Джини седна на свой ред и си затърка очите, протягайки се.

— Къде е Джипо? — запита Китсън, като огледа малката полянка.

Блек се обърна към добре покритата каравана под дърветата, после — към малкото езеро, без да открие и най-малка следа от присъствието на Джипо.

— Джипо! — извика той с всички сили, с ръце свити на фуния.

Викът остана без отговор и двамата мъже се изгледаха.

— Той ни е напуснал, мръсника! — извика Блек с яд. — Трябваше да го надзиравам. Изчезнал е някъде.

Джини излезе от палатката.

— Какво става? — запита тя.

— Джипо е изчезнал — обяви Китсън.

— Не е имал време да отиде далеч. Преди двадесет минути още спеше в палатката.

— Ще трябва да го настигнем! — извика Блек извън себе си. — Без него сме загубени! Той е откачил! От тук до магистралата има повече от тридесет километра. Не вярвам да иде до там пеш.

Китсън се затича към пътя, следван от Блек. Спряха се до канавката на пътя, който криволичеше под тях по ръба на стръмен склон. След много криволичения той се изгубваше в мъглата, която изпълваше дъното на долината.

Изведнъж Китсън сграбчи Блек за ръката.

— Ето го! — извика с пръст, насочен в пропастта.

Втренчвайки се, Блек успя да разграничи един миниатюрен силует, който се движеше на няколко километра долу по пътя.

— Можем да го стигнем! — извика Блек. — Когато го хвана, ще съжалява за деня, в който се е родил. Да вземем колата!

— Не! — възпротиви се Китсън. — Пътят е много тесен. Никога няма да можем да направим полузавой. Да отрежем напряко. Ще изминем два километра, преди той да е извървял половин. — И напускайки пътя, той започна да слиза по стръмния склон, плъзгайки се и подскачайки.

Съзнаващ опасността, Блек се поколеба за секунда, преди да последва Китсън с по-умерен ход.