Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Китсън достигна пътя, пресече го, изкачи наклона, покрит с трева и продължи маршрута си. Наклонът ставаше все по-стръмен и той трябваше да забави ход. Насмалко щеше да забие глава в пропастта, но успя да падне седнал и се плъзна до следващия завой, където се приземи в средата на една лавина от камъни.

Когато се посъвзе малко, спря за да погледне под себе си.

Сега различаваше ясно Джипо, който напредваше доста бързо по пътя.

— Ето го! — каза Китсън, когато Блек го настигна.

С жестоко ръмжене Блек измъкна пистолета си от калъфа.

— Ти да не си луд? — извика Китсън, хващайки го за ръката. — Само той може да отвори фургона!

Блек се опита да нормализира дишането си. Потта обливаше лицето му. С ядосан жест, той се освободи и грубо пъхна пистолета в калъфа.

После се засили наново по склона.

В момента, когато Китсън се готвеше да го последва, видя Джипо, който се спря внезапно, после остана за миг неподвижен, с очи, впити в посока към планината и започна да тича.

— Той ни видя! — извика Китсън на Блек. — Спри, Джипо! Ела тук! — изрева той.

Но Джипо не спря. Той се напъваше да бяга, въпреки че краката му тежаха, а дробовете му, като че ли всеки момент щяха да се пръснат.

Едва тогава той разбра безсмислието на своя опит за бягство. Бе се събудил пръв и виждайки, че другите трима са дълбоко заспали, внезапно беше решил да се върне у дома Не беше се надявал сериозно да може да напусне палатката, без да ги събуди, но един неукротим импулс го бе принудил да опита шанса си. С хиляди предпазни мерки се бе освободил от одеалото, после, на четири крака, бе вдигнал платнената врата. След като бе прекрачил тялото на заспалия Китсън, се беше намерил навън, много учуден, че така лесно е успял.

Един миг се бе поколебал. Знаеше, че има да премине повече от тридесет километра по един пуст път, преди да стигне автомагистралата, където можеше на автостоп да се върне в ателието.

Беше шест и пет. Имаше големи шансове другите трима да спят до седем, даже до осем часа.

Имаше шанс да измине един час, впрочем — два, докато неговото изчезване бъде забелязано.

С тази мисъл взе решението и започна да слиза с бърза крачка по пътя.

Крачеше малко повече от половин час и беше Вече изминал три километра, когато чу шум на лавина над себе си.

Вдигна очи и забеляза Блек и Китсън, които обезпокоително бързо се спускаха по склона, за да го настигнат.

Тази гледка го изпълни с ужас.

— Спри, Джипо! Ела тук! — чу той вика на Китсън.

Започна да тича като побеснял.

Едва след стотина метра си даде сметка, че не можеше да поддържа подобен ход. Отново хвърли поглед зад себе си. Забеляза Блек, който се придвижваше по склона на планината, пазейки с мъка равновесие и изскачайки накрая на пътя. Китсън пристигна почти в същото време зад него в средата на облак от прах и лавина от камъни.

Като подгонено животно Джипо напусна пътя и се втурна, като луд, по склона.

След няколко секунди загуби равновесие и заби глава напред Ръцете му убиха удара, но той започна да се търкаля.

Съвсем задъхан, спря малко след следващия завой. Доколкото можа, стана на крака и хвърли едно око зад себе си.

Видя, че от мястото, където се намираше, нито Блек, нито Китсън можеха да го забележат, понеже стръмните скали го прикриваха от тях. Това, че е невидим му даваше смътно чувство за сигурност, но шумът, който вдигаха двамата, слизайки, му се струваше ужасно близък.

Хвърли наоколо уплашени погледи, сигурен, че ще бъде настигнат след няколко минути.

Вдясно от него, на една обширна повърхност, гъсти храсталаци покриваха склона на планината.

Обзет от паника, не мислейки за друго, освен да се крие, той се втурна с наведена глава в храсталаците, които бяха високи до средата на краката му, без да се грижи за тръните, които разкъсваха панталона му.

В средата на храсталака той се хвърли по корем и растенията се затвориха над него.

Неподвижен, наостри уши, опитвайки се да възстанови дишането си.

Китсън първи стигна пътя Спря се и хвърли един поглед около себе си, смаян от изчезването на Джипо.

Блек го настигна задъхан и ругаещ като бесен.

— Къде е? — запъхтя се той.

— Мисля, че се е скрил — отговори Китсън.

Двамата завъртяха очи към обширното тревисто пространство. По всяка вероятност това бе единственото, възможно скривалище върху оголения склон на планината.

— Той е там! — изкрещя Блек с пръст, насочен пред себе си. — Излез от там, мръсник! Знаем къде си! — изрева той с всички сили.