Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Донесох ви вестници — каза Китсън, пъхайки ги през прозореца. — Имате ли нужда от нещо?

— Не. Чупи се! — излая Блек, затваряйки ядосано прозореца.

Той отиде към задния край на караваната, където Джипо бе седнал на табуретката, която бяха донесли от бунгалото, с ухо, залепено за задната врата на фургона и пръсти върху циферблата.

В караваната горещината беше непоносима Блек бе свалил сакото и ризата си Косматите му гърди бяха покрити с пот.

Той изгледа Джипо мълчаливо в продължение на няколко секунди, после с едно вдигане на раменете седна на пода и започна да чете вестниците.

След около половин час ги хвърли надалеч и се надигна, за да види докъде бе стигнал Джипо.

Неподвижен, със силно зачервено лице, със затворени очи, Джипо напрягаше слух, докато пръстите му въртяха циферблата.

— Боже мой! — избухна Блек — ти колко време смяташ да бърникаш това тук?

Джипо подскочи и отвори очи.

— Затваряй си устата! — измърмори той с яд. — Как искаш да работя, ако бърбориш непрекъснато?

— Ако скоро не глътна малко въздух, ще получа кръвоизлив — обяви Блек, бършейки лицето си с ръка. — Дали да не отворим прозореца и завържем здраво пердето, за да попречим на мухите да влизат?

— Оправяй се както искаш — промърмори Джипо. — Но ако искаш да отворя фургона, остави ме на мира.

Блек му хвърли убийствен поглед, но, без да каже нищо, отиде да вземе една кутия с кабърчета и чук от чекмеджето за инструменти. Закрепи пердето към рамката на прозореца, след което го отвори.

През пердето видя Джини и Китсън да се качват в една лодка.

Видът на Китсън, отдалечаващ се с гребане, го изпълни едновременно с ревност и яд.

— Не му пука на този глупак там! — избухна той. — Аз трябваше да се заема с тази работа. Ето…

Джипо повдигна глава.

— Ще млъкнеш ли? — изфуча той. — Как искаш да…

— Добре, добре — измърмори Блек. — не си струва да се караме.

Джипо избърса наболелите си пръсти в дъното на панталона си и загледа втренчено циферблата.

Досега не беше чул никакво пукане. „Дори да остана тук с месеци да въртя този проклет циферблат, не бих направил нищо“, си казваше той с отчаяние. „Питам се, дали ще успея някога?“

— Трябва да спра за малко, пръстите ме заболяха — обяви той.

Приближи се до отворения прозорец.

Струя свеж въздух проникна в караваната и той вдиша с пълни гърди.

— Няма ли друг начин да го отворим? — запита Блек, с очи, все още втренчени в лодката, която се отдалечаваше бързо под мощните удари на греблото на Китсън.

— Бях предупредил франк, че това ще бъде мъчно-изпъшка Джипо. — Може би няма да успея.

Блек го погледна право в очите.

— По-добре за теб ще е да успееш, мръснико! Аз ти го казвам това.

Заплашителната светлина в неговия поглед накара Джипо да отстъпи.

— Не мога да правя чудеса — измърмори той. — Може би е невъзможно да се отвори това нещо?

— Ще трябва да направиш чудото! — измърмори Блек свирепо — Хайде! Отивай там! Колкото повече работиш, толкова по-бързо ще го направиш Действувай!

Джипо отиде и седна пред циферблата Залепи ухото си на вратата и започна да върти зъбното колело, дебнейки прещракването.

До падането на нощта беше напълно изтощен Седнал на табуретката, подпрян на вратата, той се бе отказал от своите безплодни опити.

Имаше такъв опулен и гузен вид, че даже Блек не му се скара.

При тази ужасна горещина Джипо работеше от дванадесет часа и бе прекъсвал само за един час. Беше успял да постави на място единия от преобръщачите, но преценяваше, че има още пет други, които трябва да намери. Въпреки всичко, това бе началото и Блек се чувствуваше по-оптимистично. „Може би, той ще намери другите два утре“, си казваше той. „Вратата ще се отвори, може би, в края на седмицата.“

Когато стана достатъчно тъмно, Китсън дойде да ги освободи и те се втурнаха към бунгалото.

Джини беше приготвила вечерята: свинско печено, картофи и торта от ябълки.

Тримата мъже се нахраниха с добър апетит. От време на време Блек хвърляше зъл поглед на Китсън, чието изпечено лице, резултат на стоенето навън през целия ден, го дразнеше.

Джипо се оживи малко пред своята добре напълнена чиния и похвали храната. При десерта неговото дебело лице вече бе загубило своята маска на изтощение и примирено отчаяние.

След вечерята Блек се настани в един фотьойл и запали цигара, гледайки своите трима съучастници.

— Много малко сме напреднали днес — обяви той. — От сега нататък ще трябва един от нас да пази караваната през нощта. Не можем да рискуваме някой да хвърли око във вътрешността й през прозореца или да се опита да влезе. С това ще се заеме Китсън. Той си плува добре през деня и може да се потруди нощем.