Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Китсън се почувствува почервенял до ушите. Добрият му апетит се пресече и той изпразни своята чаша с кафе, правейки гримаса. После взе мръсните чинии и ги отнесе в кухнята.

— Не казах това, за да ти досаждам — смутолеви той непохватно, оставяйки посудата върху масата. — Но трябва наистина да ни видят заедно. Можем ли да не си показваме носа? След всичко…

Той заекна и млъкна.

— За Бога, върни се в салона и ме остави на мира! — разкрещя се тя с треперещ глас, обръщайки му гръб.

Учуден от интонацията й, Китсън се обърна, за да я види по-добре. Забеляза за първи път бледността на лицето й и нейните изопнати черти. „Може би тя е по-малко твърда, отколкото ни накара да повярваме“, си каза той. „Ужасите от вчера са й причинили, без съмнение, страшен шок, както и на мен“.

— Добре, добре. Извинявам се!

И отиде да седне в салона, прекарвайки ръка в косите си.

В настъпилата тишина чу Джини да плаче, но не помръдна. Приглушените й хълцания го караха да разбере размера на бедата. Ако тя плачеше, значи, че Всичката надежда бе изгубена. Остана няколко минути неподвижен, пушейки и опитвайки се да неслуша. Изведнъж тя излетя като вятър от кухнята, и влезе в спалнята, без той да има време да види нейното лице. Отново настъпи дълга тишина. После тя се появи в рамката на вратата.

— Да вървим — каза кратко.

Гримът й беше превъзходен. Само необикновеният блясък в очите и изкуствените й маниери издаваха нейното вълнение.

Китсън стана.

— Ще направим добре да купим вестник — предложи той, грижливо избягвайки да я гледа в лицето.

— Добре.

Тя се отправи към вратата. Носеше плетена жилетка и панталон в зелено, който изглеждаше направен нарочно за нея, за да подчертава прелестите й.

Китсън излезе след нея.

Навън горещината на утринното слънце ги сграбчи и те хвърлиха скрито по едно око на караваната, гарирана на открито, съзнавайки непоносимата жега, която цареше под дървения й покрив.

В мълчание продължиха пътя си, рамо до рамо. Една пътека водеше през гората до бюрото на Хадфийлд и съседната бакалница.

Когато излязоха от сянката и забелязаха малката дървена барака, Джини плъзна ръката си в тази на Китсън. Той потръпна при контакта с нейната свежа кожа и й хвърли бърз поглед. Сянка на усмивка се появи върху устните на младото момиче.

— Съжалявам, че ти направих сцена — каза тя. — Нервите ми бяха опънати. Сега съм по-добре.

— Не си струва да се извиняваш. Представям си какво изпитваш — отговори той.

И притисна ръката на момичето в своята.

Хадфийлд излезе от бюрото си и с широка усмивка ги загледа как се приближават.

— Е добре, господин Харисън! — извика той, протягайки ръка. — Безполезно е да ви питам дали сте щастливи. Това се чете по лицето ви. Ако аз бях съпруг на госпожа Харисън, щях да оценя съдбата си като достойна за завиждане.

Джини избухна в смях, докато Китсън стискаше неумело ръката на Хадфийлд.

— Вие ме ласкаете, господин Хадфийлд! — каза тя. — Ние дойдохме да потърсим вестници. Дошли ли са?

— Вестници? — Хадфийлд повдигна вежди. — Младоженците не трябва да се интересуват от вестници. Да, получих тази сутрин. Мога да ви съобщя веднага едничката интересна новина: отвличането на един блиндиран фургон. — Неговото лице се разтопи в широка усмивка. — Между нас казано, аз им свалям шапка на тези типове. Те са изчезнали с поне един милион долара! Представяте ли си това? Един милион долара в брой! Никой не знае откъде са минали, нито как са действували, но това е факт. Този фургон, със своята ключалка, изобретена от най-добрите специалисти в наше време, чисто и просто се е изпарил със сумата в него. Това надминава всичко! — Той килна шапката си назад, усмихвайки се широко. — Когато четох вестниците си казах, че това е най-фантастичният удар, за който сме чували да се говори в околността! Един фургон с такъв размер да изчезне като по чудо! Давате ли си сметка? И цялата полиция и половината от армията претърсват на сто и петдесет километра наоколо за крадците, без още нищо да са намерили!

Той влезе в своето бюро за да вземе вестниците.

Джини и Китсън размениха по един поглед.

След миг Хадфийлд излезе, държейки четири вестника в ръка.

— Вие, може би, няма да вземете всички? — запита той. — Ако искате последните новини, вземете „Хералд“.

— Ще ги взема всичките — произнесе Китсън със задавен глас. — Това няма да ме разори!

Плати вестниците и ги сграбчи.

— Доволни ли сте от вашата къщичка, госпожо Харисън? — подхвана Хадфийлд. Мога ли да направя още нещо за вас, за да ви бъде приятно?