Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Блек и Китсън се насочиха към сенчестата гора, търсейки подходящо място, за да погребат Морган и Томас.

В инструментите на Джипо имаше една кирка и когато избраха мястото, започнаха да копаят подред.

Работеха мълчаливо на лунната светлина. Беше ужасна за нервите работа, понеже забелязваха лодките в езерото, обляно с лунна светлина и чуваха далечни гласове. Веднъж даже трябваше да се проснат на земята с туптящи сърца, докато двойка влюбени минаваше съвсем близо до тях.

След полунощ те пресоваха с крака почвата, за да я изравнят и покрият с листа и сухи клони. Бяха така изтощени, че с мъка достигнаха до бунгалото.

Намериха Джини седнала на един стол със своя 38-ми върху коленете, с очи, впити в Джипо, заспал върху дивана.

Блек затвори вратата, приближи се до другия фотьойл и рухна там.

Китсън седна на другия стол. Неговото лице имаше цвят на грес и един мускул на бузата му се свиваше непрекъснато.

— Има ли нови неприятности?

Извънредно бледа, с големи черни кръгове под очите, тя изглеждаше по-възрастна и по-малко съблазнителна.

— Не — отговори тя твърдо. — Но той иска да се върне у дома си.

— Нека да отвори първо фургона и после да върви по дяволите, ако иска!

При звука на техните гласове Джипо се размърда леко и отвори очи. Замижа с клепачи, после, виждайки, че другите трима го наблюдават, постави краката си на земята и се изправи със сгърчено лице и треперещи ръце.

— Аз ви изоставям, Ед — обяви той. — Оставям ви моята част от мангизите. Размислих добре. Не искам да чувам да се говори за това. Давам ви моя дял и вие ме оставяте да се чупя. Това е грешка на Франк. Не исках да участвувам в удара, но той ме обърка с брътвежите си. Продължете вие тримата, ако искате, но аз се връщам в ателието.

Блек го изгледа.

— Много ме учуди! — каза само.

Джипо затърка ръцете си върху колената. В полусянката потта блестеше по дебелото му лице.

— Бъди малко по-разумен, Ед — замоли той. — Понеже ви давам моята част… Това все пак не е нищо. Искам само да се върна у дома.

— Не разчитай на това, нищожество! — каза Блек със същия равен глас.

Джипо хвърли умолителен поглед към Китсън.

— Забъркани сме в една мръсна история, малкия. Не държахме да се месим, но Франк ни оплете. Да си вървим ние двамата и да им оставим всичките мангизи. Ще работим заедно и ще печелим добре. Ще те взема като съдружник в ателието. Ще се разбираме, ще видиш… Без шеги!

— Стига! — отряза Блек с много мек глас. — Ти оставаш с нас за да отвориш фургона, ясно ли е?

Джипо поклати глава.

— Не, Ед. Трябва да си тръгвам. Не съм достатъчно способен за тази работа. Аз ще ти обясня как да се направи. Щом ти покажа, ти иде успееш с Джини. Но аз се оттеглям Това прави двеста и петдесет хиляди долара на всеки. Правя ти подарък с моята част, а малкият ще даде своята на Джини. Ще отидете…

Блек погледна Китсън.

— А ти, ти искаш ли да се откажеш? — сряза го той.

Насилствената смърт на Морган бе причинила шок на Китсън, но той започваше да се съвзема. Да зарови двата трупа бе за него истински кошмар, но изпитанието го беше по-скоро калило, отколкото разтърсило. Сега, от една страна, той можеше всичко да спечели, а от друга, да загуби живота си. Така или иначе бе въвлечен в общото предприятие.

— Не! — отвърна той.

— Виж, синко, ти губиш! — извика Джипо в отчаяно усилие, за да го убеди. Зарежи ги и ела с мен! Не мисли, че можеш се измъкна. Загубен си предварително. По-добре е да се чупиш още сега. Ела с мен, казвам ти.

— Оставам — повтори Китсън с очи, вперени в Джини. Джипо събра куража си.

— Е, добре! Аз си тръгвам! — обяви той. — Ударът вече е „мокър“, има три трупа. Плочата е много тежка. „Ще бъдем крале“ казваше Франк. Виж това докъде го докара-под земята, в дупката. Още ли не си загрял? Вие луди ли сте, или какво? Аферата е пропаднала, казвам ви го! Аз се връщам у дома — заключи той, ставайки.

Блек се наведе напред, за да сграбчи пистолета, поставен върху коленете на Джини. Той го насочи към Джипо.

— Ти ще отвориш фургона, чуваш ли! Иначе и теб ще гръмна и ще те погреба в гората.

Решителният и студен тон на гласа му убеди Джипо, че Блек говореше сериозно.

Остана дълго време неподвижен, като омагьосан от пистолета. После бавно, с отчаян жест, седна.

— Добре — произнесе с разкривено лице — понеже вие ме принуждавате. Но ви предупреждавам, че това ще свърши лошо, много лошо.

Блек свали пистолета.

— Свърши ли с глупостите си?

— Нямам повече какво да кажа — каза Джипо, с наведена глава. — Но съм ви предупредил. Това ще свърши зле.