Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Не! Всъщност, не още Ние сме на сватбено пътешествие.

Брадфорд се тупна по бедрото и избухна в радостен смях, който предизвика значително раздразнение в обитателите на караваната.

— Ах! Непростимо! Ти чу ли, Мили! Те са на сватбено пътешествие, а аз като тъпак ги попитах дали имат деца!

Жена му повдигна вежди с неодобрителен вид.

— Ела тук, Фред. — му извика със сух тон — Ти безпокоиш госпожата.

— Да, имаш право — призна Брадфорд, усмихнат. — Извинете, госпожо… хм!… Не чух добре името ви.

— Харисън Извинете съпруга ми. Той е зает със своя крик.

— Това е съвсем естествено. Хайде, до скоро може би! Независимо от това, ви пожелавам превъзходно сватбено пътешествие.

— Благодаря.

Едрият човек достигна до колата си, седна на волана и се отдалечи, кимайки за довиждане. Морган и Блек размениха неспокойни погледи.

— Ако шофьорът започне да ни играе номера — забеляза Блек, — ще се чуят изстрелите.

— Няма значение — възрази Морган. — Недей да се грижиш за това. Сигурно има дивеч в тази гора. Ще помислят, че е ловец. — Той сграбчи щангата. — Хайде да свършваме!

— Какво става? — извика Китсън през прозореца.

Морган спря, за да открехне прозореца с един сантиметър.

— Остани където си и ни предупреди само, ако някой друг дойде! Ние сме в деликатен момент…

Китсън се отдръпна, обзет от желание да повърне.

Морган затвори отново прозореца.

— Готов! — осведоми се с едно поклащане на глава.

— Готов.

Морган натисна върху щангата. Джипо бе скрил лицето си в ръце.

Дейв Томас, шофьорът на фургона, лежеше прострян върху пода на кабината, понасяйки нечовешкото страдание на смазаната челюст със стоическия кураж на тези, които не допускаха неуспеха.

Куршумът на Морган бе преминал през долната част на лицето, счупвайки брадата му и издълбавайки ивица под езика.

Под въздействието на шока и болката той бе загубил съзнание, за да си го възвърне четиридесет минути по-късно. Даде си сметка, че кърви обилно и най-малкото движение с глава го принуждаваше ужасно да страда.

Остана неподвижен, в полусъзнание за това, което става около него, учуден, че фургонът се движи, когато нямаше никой на волана.

Чувствуваше, че не му остава много време да живее. След един такъв кръвоизлив смъртта беше неминуема, но той не се страхуваше от нея. Чувствуваше, че ако по чудо избягаше от нея, то повредите на челюстта и езика му ще бъдат непоправими. Нямаше никакво желание да свърши живота си със завинаги обезобразено лице, а отгоре на това и ням, може би.

Той размисли върху качеството на друсанията, които чувствуваше и заключи, че фургонът бе скрит в друга кола Идеята бе остроумна, но не съвсем. Трябваше само да натисне копчето, за да подаде сигнал по радиото, който ще осведоми полицията за местоположението на фургона, независимо къде е скрит.

Съзнанието му диктуваше да натисне копчето без да се бави, но то се намираше над него и зад гърба му. Трябваше да се обърне настрани и вдигне ръка, за да го достигне.

Ако се обърнеше, неговата счупена челюст, подпряна сега на яката и възела на връзката му, нямаше да има опора и той се колебаеше дали да си наложи подобно страдание Ако останеше спокоен, болката щеше да е поносима.

Впрочем, той не мръдна. Със затворени очи виждаше отново мършавата и жестока физиономия на човека, който стреля в него. Кой можеше да е той? Жената в „М Ж“-то беше ли в екипа на бандата? Цялата режисура беше забележително измислена. Катастрофата бе отлично изиграна и Томас даже се разсърди на Мик Дърксън, другия пазач, когато сигнализираха в Агенцията за катастрофата. Без обаждането можеха да си помислят, че те са съучастници Бяха получили от началниците позволение да спасят псевдожертвата Очевидно това бе фатално.

„Какво нещастие, че едно тъй хубаво момиче се е заплело в тази мръсна история“ мислеше Томас Тя му напомняше малко за неговата дъщеря Кари, макар че детето бе само на 13 години.

Кари имаше същия цвят на косите, но не беше достатъчно хубава. Трябваше й още много за това. При това, тя щеше да стане един ден може би истинска красавица. Кой може да каже? Това бе въпрос на бъдещето.

Дъщеря му винаги се възхищаваше от него. Тя го наричаше моя герой, повтаряйки му, че той трябва да е действително смел, за да кара един фургон, пълен с банкноти. „Ако тя можеше да ме види сега, рухнал, в момент, когато губя всичката си кръв, без да направя и един жест да спася фургона, защото нямам кураж да се обърна настрани, ще остане с най-лошото мнение за мен“ — си казваше той.