Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Един полицай се приближи, погледът му се плъзна набързо от лицето до краката на Джини. Неговата червеникава и коцкарска физиономия се разтопи в гримаса на одобрение, той дори не погледна към Китсън.

— Откъде идвате, госпожице? — запита той, подпрян на буика, със светлинка на възхищение в погледа.

— От Дюка — отговори Джини. — Ние сме на сватбено пътешествие. Защо е тази мобилизация?

— Видяхте ли по пътя един блиндиран фургон на Агенцията „Уелинг“? — запита полицаят — Ако сте го срещнали, няма начин да не сте го забелязали.

— Не! — възкликна Джини. — Не сме виждали никакъв фургон.

— Нали скъпи? — прибави тя, обръщайки се към Китсън.

Той поклати глава. Струваше му се, че ченгето щеше да чуе неравномерните тупкания на неговото сърце и умираше от страх.

— Загубили сте един фургон? — запита Джини, избухвайки в смях.

Полицаят се усмихна без да изпуска от погледа си нейните колене.

— Няма нищо. Можете да минете. Приятно сватбено пътешествие! — Той смигна на Китсън. — Противното ще ме учуди. Хайде, карайте деца.

Китсън тръгна рязко. Няколко секунди по-късно те оставиха патрула зад тях.

— Уф! — въздъхна Китсън с побелели стави на ръцете от стискането на волана. — Ти добре завъртя ченгето!

Джини спусна полата си върху колената и повдигна рамене с нетърпение.

— На мъжете трябва само да им дадеш нещо да гледат, за да ги поставиш в джоба си — засмя се тя. Отваряйки ръчната си чанта, извади от нея един пакет цигари. — Искаш ли една?

— И още как!

Тя запали цигара и му я подаде. Виждайки по нея следа от червилото на Джини, той изпита странно удоволствие при мисълта, че устните на Джини я бяха докоснали преди неговите.

Тя запали друга за себе си.

— Влез в първия път надясно. Той води към Фаун Лейк — каза Джини, когато бяха изминали дузина километри.

Китсън се съгласи. Над себе си забеляза един хеликоптер, който летеше в тяхната посока поне на сто метра височина.

— Погледни там!

Хеликоптерът премина над буика в силна въздушна вихрушка.

— Не губят време — забеляза Джини.

Тя хвърли око на часовника си. Беше дванадесет и десет. Само 40 минути бяха изминали откакто бяха спрели фургона, но те им се струваха цяла вечност.

Морган, Блек и Джипо също бяха почувствали въздушната струя над главите си. С инстинктивен жест Джипо се сви в своя ъгъл, усещайки, че това бяха онези, които ги търсят.

През цялото време, докато буикът напредваше бавно към патрулния пост, всички се бяха проснали на пода.

С пистолет в ръката Морган бе решил да продаде скъпо кожата си на първото ченге, което влезе в караваната. Всички се отпуснаха, чувствувайки как буикът набира скорост.

Морган отвори сакото си и разгледа тампона, който Джини беше поставила върху раната му. Беше напоен с кръв като гъба и кръвоизливът беше започнал отново.

Желаещ реабилитация в очите на Морган, Блек се изправи и прескочи Джипо, за да извади от едно гардеробче аптечната чанта, която бе взел по настояване на Морган.

— Аз ще оправя това, Франк — предложи той.

Морган се чувствуваше отслабнал и количеството на изгубената кръв го плашеше. Съгласи се и се подпря на преградата на караваната.

Джипо го гледаше с уплаха.

„Какво ще стане, ако Франк умре?“ си казваше той. „Свършени сме. Само той е този, който може да ни измъкне.“

Блек приклекна до Морган и започна работа. За няколко минути успя да направи превръзка, която прекъсна кръвоизлива.

— Сега е добре — обяви той. — Дали да не ударим по чашка? — прибави, прекарвайки ръката си с опакото по устата.

— Може! — каза морган с горчивина. — Имаме причини да поливаме!

Блек наля три хубави дози уиски в чашите, които раздаде на всички. Още не бяха ги изпразнили, когато почувствуваха, че буикът напуска пътя. Незабавно двете колела на караваната започнаха да подскачат, люлеейки се по неравния път. Набързо довършиха чашите си. Ужасно разтърсен, Морган трябваше да стиска зъби, за да не закрещи от болка.

Скоро буикът намали и спря. След няколко мига караваната се отвори и Джини се появи с Китсън.

— Как сте? — запита той с безпокойство, уплашен от бледността на Морган.

Гледайки навън през главата на Китсън, Морган констатира, че те бяха напуснали пътя и се намираха в полусянката на една борова гора. Пътят, който минаваше на десетина метра от тях, бе пуст. Той завиваше, криволичейки около един хълм и водеше направо до Фаун Лейк, отдалечен от тук на десет километра.

Чуха над тях шума на самолет, което напомни на Морган колко беше опасно да се застояват на това място.