Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Застана до леглото ми и ме загледа.

— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!

— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?

— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!

Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.

— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?

— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?

Тя се захили.

— Те мислят, че ти си го направил.

Подскочих от леглото.

— Аз? Какво искаш да кажеш?

— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.

Отметнах чаршафа и стъпих на пода.

— Откъде знаеш?

— Във вестника пише.

— Къде е той?

— Имаше един до една от стаите.

— Какво стърчиш! Донеси го!

— Взели са го вече.

Исках да я удуша.

— Наистина ли твърдят, че е жив?

Тя кимна с отегчен израз.

— Да.

Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.

— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?

— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.

— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!

— Той не ме видя! Видя теб!

— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!

Тя вдигна рамене с отегчение.

— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.

В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.

— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!

— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.

Сграбчих я за ръката.

— Откъде намери пистолета?

— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.

— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.

— О, престани вече! — Презрителният и тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзлъо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.

Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.

Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.

— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!

Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.

— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!

Блъснах вратата на стаята широко отворена.

— Вън! — изревах аз.

Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.

Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.

Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.

Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.

— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.

Тя ме погледна остро.

— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.

— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.

— Ще опитам. Да не сте болен?

— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.

Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.

Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.

Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.