Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Малко е шибано — каза тя, — но след малко ще го оправя.

Не успя да го оправи. Минутите течаха една по една; стърженето започна да ми ходи по нервите. Беше спряла да тананика и сега псуваше полугласно.

— Какво става? — запитах я, като се отдръпнах от прозореца и приближих бюрото да я погледна докъде е стигнала.

— Инати се, но ще го оправя. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно. — Остави ме на мира. Трябва да се концентрирам.

— Да се махаме оттук!

— О, стига вече!

Върнах се при прозореца, и изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото, като ме остави без дъх.

Вън имаше някакъв мъж. Слабата светлина от звездите очертаваше контурите на раменете и главата му. Взираше се през прозореца.

Не знаех дали ме беше видял. В офиса беше тъмно, но изглежда, че се взираше право в мен.

Раменете му бяха много широки, а на главата си имаше гладка островърха шапка, от която гърдите ми замръзнаха.

— Вън има някой — казах аз, но думите ми не стигнаха по-далеч от пресъхналите ми устни.

Рима каза:

— Отворих го!

— Вън има някой!

— Не чуваш ли какво ти казвам? Вън има някой!

— Скрий се някъде!

Огледах се диво в тъмната стая. Леденостуден пот течеше по лицето ми. Тъкмо се засилих да прекося стаята и вратата се отвори с трясък. Лампите светнаха.

Студената и ярка светлина ме блъсна като с юмрук в главата.

— Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!

Глас на ченге: груб, корав и заповеден.

Погледнах към вратата.

Беше изпълнил рамката й с Колт 45 калибър насочен в главата ми. Мощна кафява ръка, стопроцентов полицай, грамаден, широкоплещест и внушителен.

— Какво правиш тук?

Вдигнах бавно треперещите си ръце. Имах ужасното чувство, че всеки момент ще стреля.

— Аз… аз… аз…

— Дръж си ръцете така!

Той не знаеше, че Рима се беше сгушила зад бюрото. Единствената ми мисъл беше как да я прикрия; трябваше да излезем от офиса преди да я е открил.

Някак си успях да укротя треперещите си нерви.

— Загубих се — казах аз, — и реших да спя тук.

— Така ли? Ще ти осигуря спане на далеч по-безопасно място от това. Ела тук. Приближи се, бавно и с вдигнати ръце.

Тръгнах към него.

— Стой! — Той се взря в бюрото. — Да не си се мъчил да го отваряш?

— Не… казвам ви…

— Назад до стената! Бързо!

Отдръпнах се до стената.

— Обърни се с лице към нея!

Обърнах се.

Известно време беше абсолютно тихо.

Единственият шум в ушите ми беше този на сърцето ми; и изведнъж стаята се разтърси от гърма на пистолет.

Страхотният трясък в това ограничено пространство ме сгърчи на две. Погледнах през рамото си. Бях сигурен, че пазачът е открил Рима и я е застрелял.

Беше се сгънал на две до бюрото. Хубавата му шапка се бе изхлузила на пода, оголвайки голяма плешивина на тила му. Беше стиснал корема си с кожените си ръкавици, пистолетът му лежеше на пода.

Кръвта се стичаше измежду пръстите му. Внезапно гръмна втори изстрел. Видях блясъка му иззад бюрото.

Пазачът издаде задавено ръмжене; такъв звук издава борецът когато прилага победоносната хватка. После бавно се претърколи и се строполи на пода.

Продължавах да стоя с все още вдигнати ръце, готов да повърна всеки момент.

Рима се изправи зад бюрото. В ръката си държеше димящ 38 калибров пистолет. Хвърли един равнодушен поглед към пазача. Дори не беше загубила цвят.

— Няма пари — каза грубо тя. — Чекмеджето е празно.

Едва я чух какво казва.

Погледнах пазача, проснат в локва от собствената си кръв.

— Да се махаме оттук!

Настойчивата нотка в гласа й ме върна на себе си.

— Ти го уби!

— Иначе щеше да убие мен. — Тя ме изгледа студено. — Хайде, идиот такъв! Все някой трябва да е чул гърмежите!

Тя тръгна към изхода, но аз я сграбчих за ръката и я завъртях към мен.

— Откъде взе този пистолет?

Тя се издърпа рязко.

— О, хайде! Всеки момент ще довтасат тук!

Бездушните й блестящи очи ме ужасяваха.

Някъде далече в мрака зави сирена. Воят й смрази кръвта в жилите ми.

— Хайде, тръгвай!

Тя изтича в мрака и аз я последвах.

Всички павилиони започнаха да светят, мъжки гласове завикаха от всички посоки.

Усетих ръката й в дланта ми като ме бутна в една тъмна алея. Затичахме слепешката в мрака. Сирените не преставаха да вият в нощта.

— Тук!

Тя ме издърпа в един тъмен вход. За миг лъчът на фенерчето й описа кръг по стената и после угасна. Бутна ме и се скрихме зад някакъв голям дървен палет.

Профучаха бързи и тежки стъпки. Мъже крещяха едни на други. Някой изсвири с всичка сила с полицейска свирка и звукът задра оголените ми нерви.