Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Благодаря ти, Кери.

— Госпожата тъкмо го четеше.

— Няма страшно. Благодаря ти.

Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.

Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.

Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.

Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.

Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.

Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.

Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.

Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.

След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.

После седнах до прозореца и се загледах в улицата.

Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.

На тази улица имаше четири къщи с мобилирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.

Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.

Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.

Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.

Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.

Чух го да излая:

— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?

Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.

— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.

Увиснах като парцал на перилата и я благослових.

— Сигурна ли си?

— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.

— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?

— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.

ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!

Значи пазачът беше починал!

Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.

Времето замря.

Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.

— Влезте.

Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.

— Идва един полицай…

— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.

Тя влезе и затвори.

Изправих се на леглото.

— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.

Отидох до дрешника за портфейла ми.

— Това ченге щеше да направи живота ми черен. — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.

Тя не помръдна.

— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.

Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.

— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.

— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?

— Благодаря ти, нищо не искам.

— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.

— Знам.

— Добре, че се отървахте. Не се тревожете. — и излезе.

Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.

Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.

Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.

Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.

Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.

Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.