Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Взех билета и го пъхнах в портфейла си.

— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.

— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.

Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.

Малко след седем Ръсти каза:

— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.

Излязохме от колата и влязохме в един бар. Поръчахме кафе и фъстъци.

Дойде и моментът на раздялата. Взех ръката на Ръсти в моята и я стиснах с всички сили.

— Благодаря ти.

— Остави. Обади ми се, като стигнеш.

Тупна ме по рамото и закрачи бързо към колата.

Влязох в гарата притиснал кърпичка до лицето ми да скрие белега.

Никой не ми обърна внимание.

Далеч преди влакът да ме закара у дома се случи нещо, което направи новината за убития пазач на филмово студио да избледнее, все едно че не беше съществувала: събитие с такова грандиозно значение, че всички забравиха за издирвания млад мъж с белег.

Над Хирошима беше хвърлена атомна бомба.

Сътресението от тая вест ми осигури безопасно прибиране у дома.

Докато Япония се предаде, аз вече бях в колежа. Докато светът се заеме със сложния бизнес на следвоенното устройство, аз вече се бях дипломирал като инженер-консултант. Бяха изминали точно две години от деня, в който бях видял Рима за пръв път.

Щяха да минат още единайсет години, докато се появеше отново в живота ми.

Много неща могат да се случат за единайсет години.

Като гледам сега назад, мога да кажа че те бяха най-вълнуващите и най-плодотворни в моя живот.

Единственият ми мрачен спомен беше, когато баща ми почина, две години след като се бях дипломирал за инженер-консултант. Помина се от сърдечен удар по време на работа в банката; единственият начин, който той би избрал, ако зависеше от него. Остави ми пет хиляди долара и къщата, която аз продадох. С този първоначален капитал плюс квалификацията ми като инженер с опит започнах съвместен бизнес с Джак Озбърн.

С Джак бяхме воювали заедно в една и съща бойна част във Филипините. Заедно дебаркирахме на плажовете на Окинава. Беше пет години по-голям от мен и беше завършил инженерното си обучение преди да отиде на война. Беше набит, широкоплещест и нисък с пясъчноруса коса, вече започнала да изтънява на тила му, и керемиденочервено лице, обсипано с лунички.

Беше същинска кълбовидна мълния! Работоспособността му беше практически безгранична. Можеше да блъска двадесет часа на ден, да открадне четири часа сън, и да продължи със същата енергия.

Имах голям късмет, че той дойде в Холанд Сити да ме потърси точно по времето когато разполагах с петте хиляди долара от имуществото на баща ми.

Джак дошъл в града три дни преди да ми се обади, и през това време не си губел времето напразно. Разговарял с маса народ, оглеждал и преценявал града и накрая решил, че това е мястото, където един инженер-консултант може да си вади хляба.

И след това връхлетя в едностайния ми апартамент, шибна ми дланта с коравата си и загрубяла ръка и ми се ухили.

— Джеф — каза той — огледах мястото, и реших, че тук ще побия байрака. Какво ще кажеш да станем ортаци?

Така започнахме съвместния бизнес като Озбърн и Холидей.

Холидей беше името на баща ми, а Гордън — фамилията на майка ми, която бях използувал при пребиваването си в Холивуд, тъй като бях доста неуверен в себе си и имах инстинктивното усещане, че мога да се забъркам в нещо много неприятно, което в никакъв случай не бих искал да сервирам на баща ми. Един от ония странни инстинкти, които много често се оправдават.

През следващите три години не свършихме кой знае каква работа, ако не се брояха търкането на столовете в едностайния ни офис, чакането и надеждите. Ако нямахме по някоя скътана настрани парица, щяхме да умрем от глад, но двамата все някак си успяхме да преживеем, макар и трудно. Деляхме стая в мебелирана къща под наем; сами си готвехме. Сами си печатахме. Подреждахме и чистехме офиса без обичайната женска ръка.

И изведнъж стана чудо. Получихме оферта да построим квартал жилищни блокове покрай реката. Конкуренцията беше убийствена, но ние тръгнахме като войници в атака. Свалихме разходите до немислимо ниски цени и ни връчиха контракта. Във финансово отношение печалбата на практика я нямаше, но поне показахме на тия, които се интересуваха от нас, какво струваме.