Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

През следващите трийсет дни не можах да зърна Сарита дори и за секунда.

Джак и аз не излизахме от кабинета от осем сутринта до три сутринта на следващия ден.

Това беше големият ни шанс да обърнем Времето и ние нямаше да го изпуснем.

Накрая работата нарасна толкова, че помолих Сарита да идва в офиса, за да печата, докато Клара пресмята с калкулатора.

И четиримата не можехме да вдигнем глава.

В края на трийсетте дни изчисленията ни и планът за работа бяха готови.

Отидох при Матисън и му връчих плода на трийсетдневния ни каторжен труд. Каза, че ще ни се обади и това беше всичко.

Минаха три безкрайни, късащи ни нервите месеца и една сутрин телефонът иззвъня и той ме извика при себе си.

— Всичко е наред, момчето ми — каза ми той, докато раздрусваше ръката ми. — Поемайте работата. Не искам да кажа, че всичко мина без борба, но сметките ти бяха верни, и половината комисия беше на твоя страна още от началото. Давай напред. Говори с Уеб. Утре ще има друго събрание. Искам ти и Озбърн на присъствате.

Това се случи точно след десет години, единайсет месеца и две седмици, откакто бях видял Рима за последен път.

Не бях си представял какво е да строиш мост за шест милиона долара, до момента, в който в офиса ни влетя Джо Крийди, шефът на отдела по обществените взаимоотношения към градския съвет, и ни обясни с подробности.

Разбира се, вече го бяхме отпразнували, в съвсем тесен кръг — Сарита, Джак, Клара и аз. Изкарахме си чудесно в най-хубавия ресторант на града, имахме вечеря със шампанско.

Що се отнася до мен, бяхме приключили с тържествата и трябваше да започваме работа, но Крийди имаше други идеи.

Той беше едър и широкоплещест мъж с тежко и сериозно лице и приятни маниери. Крачеше неуморно из офиса ни, докато аз Джак си седяхме на бюрата и го слушахме.

— В събота ще има тържествен банкет — каза ни той. — Вие двамата ще бъдете почетни гости. Един от вас трябва да произнесе реч.

Джак се ухили широко и ме посочи с палец.

— Ти си човекът, Джеф. Аз не знам дори как да говоря.

— Аз ще я напиша — каза Крийди. — Разберете се помежду си, аз искам само да се произнесе. Уредил съм да ви покажат по телевизията в неделя в три следобед. Ще ви взема оттук и ще ви закарам в студиото.

— Телевизия ли? — казах аз и почувствувах някаква неувереност. — За какво сме им на телевизията?

Крийди ми се усмихна търпеливо.

— Влагаме шест милиона от парите на града — каза той. — Обществото има право да знае кои са двамата юнаци, които ще им ги похарчат. Няма нищо страшно. Ще ви задавам обичайните умни въпроси и вие ще ми давате обичайните умни отговори. Ще имаме подготвен модел на моста в мащаб и вие ще обясните как се каните да го построите.

Неувереността ми започна да се превръща в несигурност. Миналото ми започна да оживява в паметта ми. Опитах се да се убедя, че няма място за паника. В края на краищата местната телевизия покриваше само окръга; бяхме далеч от Лос Анджелис.

— Подхвърлих на Лайф да направят статия за моста — продължаваше Крийди. — Захапаха. Хич няма да е зле да направим една реклама на града.

Несигурността ми мигновено прерасна в паника. Статия в Лайф означаваше да ме види цялата страна. В никакъв случай не биваше да им позволявам да ме снимат за списанието.

Джеф беше на седмото небе.

— Хей, Джеф, май наистина станахме световноизвестни! Крайно време беше. Не сме си давали здравето напразно.

Крийди отвори бележника си.

— Вече сте известни. Сега някои подробности и за знаменитостите. Искам да подготвя интервюто за телевизията. Да разгледаме основните факти: къде сте родени, кои са били родителите ви, образованието ви, участието ви във войната, с какво сте се занимавали след войната, бъдещите ви планове: обичайните дивотии.

Джеф му даде исканата информация, и докато го слушах, започнах да се потя обилно. Трябваше по някакъв начин да прикрия периода ми в Лос Анджелис.

Лесното свърши когато стигнах до момента на изписването ми от болницата.

Крийди запита:

— Продължили сте учението си и изведнъж сте прекъснали; така ли?

— Да. — Не исках да му сервирам никакви лъжи и затова подбирах внимателно думите си. — Учението ми нещо не искаше да върви. След три месеца оставих колежа и за известно време се шлях насам-натам.

— Така ли? — Стана му интересно. — Къде ходихте?

— Навсякъде. Скитах нагоре-надолу и безделничех.

Той ме изгледа остро.

— От какво живеехте?