Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Фотографът продължи да щрака светкавицата. Проумях, че не мога да направя нищо. Прикрих с ръка белега на лицето си, но това само възбуди интереса на другия момък.

— По време на войната ли го получихте, мистър Холидей?

— Да.

— Бихме искали да го снимаме. Бихте ли обърнали лицето си малко наляво?

— Не искам да го рекламирам — казах сбито аз. — Ако нямате нищо напротив, имам работа да върша.

Видях Крийди да ме гледа с набърчено чело, но не давах пет пари.

Двете момчета размениха погледи, и после оня с камерата тръгна към вратата. Другият каза:

— Били сте в болницата за пластични операции на Холанд Сити, нали така, мистър Холидей?

— Да.

— Трудно ли ви беше?

— Не само на мен.

Той се ухили съчувствено.

— Чувам, че свирите на пиано. Вярно ли е?

— Когато имам време.

Бях забравил за човека с камерата и си бях свалил ръката от белега. Блясъкът на светкавицата показа, че той не беше забравил. Той излезе от офиса ми, стиснахме ръце с другия момък, каза ми че получил всичко, което искал и излязоха двамата с Крийди.

Това ми провали целия ден. Не ми излизаха от ума снимките, които щяха да се появят в Лайф. Чудех се кой ли от хората които ме познаваха в Лос Анджелис щеше да разпознае Джеф Холидей като Джеф Гордън.

Успях да се преборя с депресията едва когато стигнахме с Джак у дома.

Сарита беше много развълнувана. Била разговаряла с мистър Теръл, който и казал, че освобождават къщата след два месеца и че можем да я имаме, ако желаем.

Беше ни уредила да отидем и да я разгледаме след вечеря.

Докато вечеряхме, Джак разговаряше със Сарита за надстройката си и как искал да я мебелира. Тя му обеща да избере мебелите и да организира превоза и монтажа.

След вечерята и тримата отидохме до симеоновия хълм. Още щом я зърнах щръкнала на хълма с една голяма градина и надвиснала над реката, и си глътнах езика.

Но някъде в ума ми набираше сили сковаващият страх и не можах да споделя много шумно възторга си.

Отвътре беше също толкова съвършена, колкото и отвън. Притежаваше всичко което желаех: три спални, голяма всекидневна, кабинет, кухня с всичките и автоматики за които можеше да си мечтае една домакиня, и едно пристроено барче в патиото 2 2 Патио (исп.) — задният двор на къщата. — Б.пр. , както и голяма тухлена пещ за печене на жарава.

Цената беше тридесет хиляди и не беше скъпо.

— Момче! Това място е само за вас двамата! Не можете да намерите по-хубаво! — възкликна Джак.

Той беше прав, разбира се, но нещо сякаш ми подсказа да не бързам. Попитах мистър Теръл дали ще ми даде време да си помисля. Каза че ми дава една седмица да взема решение.

След като Джак си отиде и се приготвяхме да си лягаме, Сарита ме запита дали съм харесал къщата.

— Чудесна е, но не искам да прибързвам. Можем да отскочим до Харкорт и да проверим дали не предлага нещо подобно. Спокойно можем да хвърлим един поглед преди да сме се ангажирали окончателно с Терълови. В края на краищата имаме цяла седмица време.

Следващите два дни минаха много бързо. Работех с пълна пара, а Сарита обикаляше по цял ден в търсене на подходящи къщи. Не намери нищо и я виждах, че не й беше много приятно, дето я карам да търси допълнително. Беше си загубила ума по къщата на Теръл и не можеше дори да си представи, че може да се намери нещо по-добро.

Донесе в къщи един брой на Лайф. Снимката ми заемаше цялата страница и ме изобразяваше седнал зад бюрото ми, като белегът и прихлупеният ми клепач се набиваха силно в очи.

Заглавието беше следното:

„Ветеранът от войната Джеф Холидей планира да си построи своя собствена къща след като завърши моста в Холанд Сити на стойност шест милиона долара. Добър любител пианист, той обича да отпуска духа си след шестнадесетчасовия си работен ден зад бюрото като изпълнява ноктюрните на Шопен.“

Заглавието ме хвърли в паника. Това беше равносилно на самопризнание, защото всеки който ме знаеше като Джеф Гордън, щеше да ме познае без особени усилия.

На следващата вечер се проведе и банкета. Беше истинско мъчение за мен, но успях да издържа на напрежението и да не се изложа.

Матисън изрече куп хубави неща за Джак и мен. Той каза, че градът ни има доверие. Каза, че е следил успехите ни, каза, че е сигурен, че ще стигнем далеч, че ще направим един чудесен мост, и все в тоя дух.

Гледах Сарита, докато Матисън произнасяше тирадата си. В очите и беше напъплила влага и беше много горда. Усмихнахме се един на друг. Беше един от светлите мигове в моя живот.