Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Бях потресен от вида й. При разговора ни по телефона в съзнанието ми беше изплувал образа и такъв, какъвто си го спомнях от момента на раздялата ни. Тази жена тук за мен беше непозната, и въпреки това беше Рима. Дори червената z коса и повехналостта z не можеха да скрият самоличността й.

Следях очите й, които бързо обходиха костюма ми, чантата и обувките ми, и след това отново се върнаха на лицето ми.

— Здравей, Джеф — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.

— Да отидем някъде, където можем да поговорим спокойно — предложих аз, като съзнавах че гласът ми звучи дрезгаво.

Тя повдигна веждите си.

— Не бих искала да ти създавам неприятности. Сега си голяма клечка. Ако твоите богати аверчета те зърнат с такава повлекана, могат да си направят някои прибързани заключения.

— Не можем да разговаряме тук. Да отидем до колата ми.

Тя поклати със съжаление глава.

— Тук ще разговаряме. Не се притеснявай от Джо. Глух е като пън. Ще ме почерпиш ли нещо?

— Поръчай си каквото искаш.

Тя се изправи, отиде до рецепцията и дрънна един звънец до негъра, който отскочи стреснато от нея и се начумери.

От една задна врата излезе някакъв едър и дебел италианец с мазна черна коса и няколкодневна четина. Беше с мръсна каубойска риза и още по-мръсни фланелени панталони.

— Бутилка скоч, две чаши и газирана вода, Тони, — каза Рима — и по-бързо.

Дебелакът я изгледа втренчено.

— Кой ще плаща?

Тя ме посочи с глава.

— Той.

Черните му кървясали очи ме обходиха отгоре до долу, после кимна и се върна обратно в задната стая.

Придърпах един от бамбуковите столове и го поставих така, че да съм близко до нея, когато се върне на стола си, и същевременно да наблюдавам входа към фоайето. Седнах.

Тя се върна обратно на стола си. Докато крачеше към мен, успях да зърна бримките z в двата z чорапа; обувките z бяха на път да се разпаднат.

— Е, също като в доброто старо време, нали? — произнесе тя сядайки. — Само дето сега си женен. — Извади пакет цигари z запали една, като издуха дима през ноздрите. — Добра кариера си направил. Като си помисля само, че всички тия години можеше да гниеш в пандела или да си наторил пръстта на затворническото гробище.

Дебелакът се върна с напитките. Платих му сметката, и след като ми хвърли още един любопитен поглед, се скри отново в задната стая.

Тя си наля с несигурна ръка щедра порция от уискито в чашата си, и после бутна бутилката към мен.

Не я докоснах. Гледах я как изгълта на един дъх уискито и после добави вода към остатъка.

— Нямаш кой знае какво да разкажеш за себе си, нали? — каза тя като ме гледаше. — Как я караше всичките тия години? Сещаше ли се за мен?

— Мислех за теб — казах z аз.

— Питаше ли се какво правя?

Не казах нищо.

— Пазиш ли още оная лента със записа ми?

Бях я изхвърлил далеч преди да се върна у дома; не исках нищо да ми напомня за нея.

— Загуби се някъде — казах аз с дървен глас.

— Така ли? Жалко. Беше хубав запис. — Тя отпи от чашата си. — Струваше маса пари. Надявах се да си я запазил, та да мога да я продам.

Нещата започваха да се изясняват. Зачаках.

Тя повдигна рамене.

— Загубил си я, но пък си направил много пари, така че няма да е голям проблем за теб да ми я платиш.

— Няма да ти платя нищо — казах аз.

Тя допи чашата и си наля пак.

— И така, сега си женен. Това е нещо ново за теб, нали? Мислех, че жените не те вълнуват.

— Да оставим това настрани, Рима. Не мисля, че този разговор има някакъв смисъл. Ти и аз живеем в два различни свята. Всеки от нас е имал своя шанс.

Тя пъхна ръката си под ризата и зачеса ребрата си. Отвратителният z жест ме върна в миналото като с удар.

— Жена ти знае ли, че си убил човек? — запита ме тя, като ме гледаше право в очите.

— Не съм убивал човек — казах твърдо аз. — И остави жена ми на мира.

— Добре, добре, след като си толкова сигурен, че не си го направил, няма да имаш нищо напротив ако отида при ченгетата и им кажа, че ти си го убил.

— Виж, Рима, знаеш не по-зле от мен кой застреля пазача. Ще повярват на мен, а не на теб. Така че се откажи.

— Когато видях снимката ти в Лайф, как си се разположил в онзи офис, направо не повярвах на очите си — каза тя. — Едва успях да стигна за телевизионното ти изпълнение. И така, ще получиш шейсет хиляди долара. Това са страшно много пари. Колко ще ми заделиш от тях?

— И пет цента няма да ти заделя — казах аз. — Това да ти е ясно.

Тя се изсмя.

— О, ще ми заделиш. Ще ме обезщетиш за загубата на лентата. Мисля, че струва шейсет хиляди долара. А може и повече.