Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Вършех тук-там по нещичко.

Джак също започна да проявява интерес.

— Никога не си ми казвал. Мислех, че през цялото време си бил в бизнеса.

— Около година и нещо кръстосвах нагоре-надолу.

— Това ще придаде допълнителен колорит — каза Крийди. — Къде сте били и каква работа сте вършили?

Започваше да става опасно. Трябваше да го преустановя.

— Предпочитам да не се задълбочавам. Не мисля, че ще е интересно за когото и да било.

Крийди ме изгледа, и вдигна рамене.

— Разбира се, това е ваше право. Какво ще правите с вашия дял от печалбата?

Отдъхнах си. Това беше лесно за отговор.

— Може би ще си купя къща. Или ще си построя.

Крийди затвори бележника си.

— Е, мисля че засега е достатъчно. И не забравяйте за банкета в събота.

Той си отиде и ние продължихме работата си. Имахме толкова много, че нямах време да се тревожа за неочакваната публичност. Замислих се в колата на път за в къщи.

И тогава тревогата ме сграбчи.

Започнах да мисля за Рима не като безплътен спомен, а като нещо съвсем реално, което можеше да се появи всеки момент в сегашния ми живот.

Какво щеше да направи, ако забележеше фотографията ми във вестниците и ме познаеше? Щеше да зависи от състоянието и в момента. Може би се беше излекувала и водеше порядъчен начин на живот? А може би вече не беше между живите? Мъчех се да убедя себе си да не се тревожа. Тя беше минало и с малко късмет можеше да си остане там.

Сарита ми беше приготвила вечеря. Страховете ми се изпариха само като я видях как ме чака до бумтящата камина, със шейкъра за сухо мартини на масата, и с една атмосфера в стаята, която може да се създаде само от жена любяща своя съпруг.

Притиснах я силно към себе си, с допрени лица, и благодарях на бога, че тя беше моя.

— Изглеждаш ми уморен, Джеф. Как върви работата?

— Съсипващо. Имаме толкова още за вършене. — Целунах я и после се проснах в креслото. — Толкова е хубаво да си в къщи. В събота вечер ще има банкет в наша чест, а в неделя Джак и мен ще ни показват по телевизията.

Тя наля два коктейла.

— Изглежда съм се омъжила за знаменитост.

— Така изглежда, но да не забравяме, че за това трябва да благодаря на теб. — Допрях чашата си до нейната. — Мостът го построи ти.

— Не — Шопен.

След вечерята се настанихме до камината. Аз бях в креслото, а Сарита седеше на пода с глава облегната на коляното ми.

— Не след дълго ще разполагаме с доста пари — казах аз. — Крийди ме попита какво ще правя с тях. Казах му, че може би ще си построя къща. Какво ще кажеш за тази идея?

— Не е необходимо да строим, Джеф. Видях нещо, което ни устройва напълно.

— Видяла си? Къде?

— Това е онази малка къща на симеоновия хълм. На мистър Теръл е. Миналата година ме бяха поканили на вечеря със жена си. О, Джеф! Има си всичко, и не е голяма.

— Кое те кара да мислиш, че се продава?

— Вчера срещнах мистър Теръл. Местят се със жена си в Майами. Тя има нужда от слънце. Разбира се, решението ще го вземеш ти, но трябва да я видиш. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Щом ти харесва, значи ще хареса и на мен. Не знаеш ли колко иска за нея?

— Утре ще му се обадя и ще го питам.

Не бях единственият от фирмата, който се канеше да се охарчи.

Още щом влязох в офиса на следната сутрин и Джак ме посрещна с новината, че си е поръчал Тандърбърд.

— Нека всички да ме видят! — възклицаваше той. — Парите са за да ги харчиш! И е крайно време да си купя нови мебели! Можеш ли да убедиш Сарита да ми помогне в това? Нямам и капчица свободно време.

— Защо не я убедиш сам? Заповядай довечера на вечеря. Мислим да купим къщата на Теръл на симеоновия хълм. Сарита ще говори с него тази сутрин.

— Отвори ни се парашута, авер! Голям шум ще вдигнем! — Той събра и натъпка в куфара си голяма купчина документи от масата. — Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Прекарах предиобеда в пазарлъци с доставчици за цените. На обяд тъкмо бях захапал сандвича и в стаята влетя Крийди с двама юнаци, единият от които носеше камера Ролайфлекс и комплект за светкавица. Видът на камерата отново ми върна неувереността.

— Момчетата са от Лайф — обясни Крийди. — Дал съм им повечето данни. Искат да ви направят само няколко снимки как работите на бюрото. Озбърн наблизо ли е?

Казах им, че е на строителната площадка.

Докато говорех и момъкът с камерата блесна със светкавицата.

— Вижте, не е необходимо да публикувате снимката ми във вестника. Аз…

— Той е срамежлив! — прекъсна ме Крийди, смеейки се. — Разбира се, че е необходимо! Та кой не иска да се види в Лайф!