Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Излязох в нощта и се качих в колата си.

Докато карах към къщи, умът ми работеше трескаво.

Не изглеждаше да има изход от капана. Беше невъзможно да се добера до Рима. Щеше да продължава да ме изнудва необезпокоявано и в пълна безопасност. Щеше да ми измъкне цялата печалба от построяването на моста и нямаше да спре дотам. Бях сигурен, че ще ме изнудва до края на дните ми.

Внезапно разбрах, че къщата на Теръл се превръща в недостижим мираж. Но как щях да обясня всичко това на Сарита?

От тая мисъл гръбнакът ми се вцепени. Намалих и спрях до бордюра.

Не можех да преглътна тая гавра и гореща вълна от гняв ме обзе. Бях длъжен да намеря изход.

Няколко минути стоях и се взирах през стъклото в движещите се автомобили, като се опитвах да отпусна натегнатите ми до скъсване нерви. Накрая се овладях и вече можех да мисля по-спокойно.

Рима ми беше дала адреса на банка в Лос Анджелис. Означаваше ли това, че напуска Холанд Сити и отива в Лос Анджелис или беше просто номер за да ме заблуди?

Трябваше да я открия на всяка цена. Това беше единственият ми шанс за спасение. Трябваше да я открия и да z запуша устата.

Потеглих и подкарах бързо към хотел Риц-Пласа, който се намираше през две улици. Паркирах колата и влязох вътре, като се насочих към бюрото за пътуване.

Дежурното момиче ме дари със сияйната си усмивка.

— Слушам ви, сър?

— Има ли тази вечер полет до Лос Анджелис?

— Не, сър. Най-близкият полет е в десет и двадесет и пет утре сутринта.

— А влак?

Тя взе разписанието, прелисти го бързо и кимна.

— Има влак в единайсет и четиридесет. Ако побързате, можете да го хванете.

Благодарих й и се върнах при колата.

Подкарах бързо до гарата, паркирах и отидох при бюрото за информация. Беше станало единайсет и трийсет. Казаха ми, че влакът за Лос Анджелис тръгва от трета платформа.

Като се озъртах и придвижвах с внимание се добрах до платформата. Сгуших се до един щанд за вестници близо до входа. Вратите бяха още затворени. Една група от хора чакаше. Нямаше и следа от Рима. Гушех се в сянката докато отвориха вратите. След десет минути влакът се изниза. Бях сигурен, че Рима не е вътре.

Върнах се обратно при колата. Беше изстрел слепешката, който не успя да попадне в целта. На сутринта нямаше смисъл да се опитвам отново. Не можех да покрия едновременно летището и гарата. Така или иначе, вероятността да ми е дала адреса на банката, за да ме отклони от следите си, беше по-голяма. Можеше да се скрие където си поиска. Чековете ми щяха да отиват до банката в Лос Анджелис и оттам можеха да ги препращат до който и да е град в страната. На практика беше невъзможно да я открия.

Влязох в колата и подкарах към къщи. На излизане от асансъора погледнах часовника си. Преди пет минути беше настъпила полунощ. Ако имах късмет, можех да заваря Сарита в леглото. Бях в такова мрачно настроение, че не можех да разговарям с нея в този момент.

Но късметът и тук ми беше изневерил. Разбрах още като отключих вратата и видях, че всекидневната свети.

— Джеф?

Тя дойде при мен докато си свалях палтото.

— Здравей, скъпа — казах. — Мислех, че вече спиш.

— Чаках те. Мислех, че повече няма да се върнеш. — Интонацията й ме накара да я изгледам остро. Видях, че беше много развълнувана от нещо. — Искаш ли нещо да хапнеш?

От мисълта за ядене ми се повдигна, въпреки че не бях вечерял.

— Благодаря ти, вечерял съм. Какво има?

Тя обви ръката ми с нейната и ме поведе към всекидневната.

— Преди два часа ми се обади мистър Теръл. Иска веднага да му кажем решението си. Получил е предложение за къщата си. Дават му десет хиляди долара повече. Беше много мил и ми каза, че много иска ние да я получим и продължава да ни я предлага на уговорената цена, но желае да му дадем отговор веднага.

Отместих се от нея и седнах.

Това ме довърши. Не се бях съвзел още от първия удар, и последва вторият, още по-силен.

— Той каза, че ми дава една седмица за размисъл. — казах аз, като си извадих табакерата и запалих цигара.

— Да, скъпи, знам, че ти даде, но това предложение са му го направили само преди няколко часа — каза Сарита, сядайки срещу мен. — Не можем да искаме от него да загуби десет хиляди долара само заради някакви си два дни. Пък и защо да го караме да чака? Нали така или иначе ще я купим? Не можем да намерим нищо по-добро от нея.

— Не — казах аз, без да я гледам — нямам намерение да я купувам, Сарита. Обмислях доста време нещата. Къщата е нещо, което се прави за цял живот. Аз не възнамерявам да се местя оттук. Мястото на Теръл е, разбира се, хубаво, но аз мисля, че най-доброто нещо, което можем да направим, е да изчакаме някъде около година, и да си построим сами. Сигурен съм, че дотогава ще събера още пари. Ще можем да си позволим дори нещо по-добро от бунгалото на Теръл. По-добре е да си построим. Веднага щом приключа с моста, ще направя един проект. Можем да го направим заедно. Ще имаме точно онова, което си поискаме.