Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Прости ми — казах аз. — Съжалявам, че започнах всичко това.

— По дяволите, Джеф! Трябва да останеш тук, иначе сме загубени. Сега, след като се разбрахме, ще ми кажеш ли каква е работата? Не можем един без друг. Не съм толкова сляп, та да не видя, че се е случило нещо много лошо. Трябва да споделяме всичко, особено лошото. Какво е то?

Малко остана да му кажа, но спрях навреме.

Единственият ми изход беше да открия Рима и да я накарам да замълчи. Нямах право да набърквам и Джак в тая работа. Това си беше чисто мой проблем. Иначе щях да го направя съучастник в убийство.

— Това си е изключително мой личен проблем — казах, като избягвах да го гледам в очите. — Благодаря ти много за предложената помощ.

— Както искаш. — каза той, но личеше, че беше наранен и разтревожен. — Няма да те насилвам. Искам само да ти кажа, че ако ти потрябва нещо, каквото и да е то — пари или нещо друго — аз съм насреща. Аз съм твой съдружник. Твоите тревоги са и мои тревоги. Ясно ли е?

— Благодаря ти, Джак.

Погледнахме се един друг, леко смутени, и после той се изправи и започна да събира бумагите си.

— Е, трябва да тръгвам. Вече ме чакат двама души.

След като той излезе, извадих чековата си книжка и написах чек за десет хиляди долара които да бъдат изплатени в полза на Рима Маршал. Пъхнах чека в един плик, адресирах го до банката в Лос Анджелис и го поставих най-отгоре върху изходящата ми поща. После телефонирах в моята банка и им казах да продадат облигациите ми.

Бях хванат натясно, но не бях изгубил решимостта си да намеря Рима, по възможност преди да се разделя с още повече пари. Ако забиех глава в работата и работех на практика без почивка, можех да си извоювам няколко дни глътка въздух. Имах пред себе си три седмици да изчистя всички писмени въпроси, и да изпреваря колкото мога графика, за да успея да се измъкна за няколко дни: три седмици преди втората вноска.

Залових се за работа.

Съмнявам се дали някой някога да е блъскал така, както блъсках аз през следващите две седмици. Работех като луд.

Сядах на бюрото в пет и половина сутринта и не ставах от него, докато не минеше полунощ. През цялото това време едва ли размених и една дузина думи със Сарита. Сутрин я оставях унесена в сън в леглото и вечер я заварвах унасяща се в сън пак в леглото. Докарах буквално до полуда доставчиците ни. Превърнах бедната Клара в изсъхнал робот с потънали очи. Толкова напреднах с работата си, че Джак започна да изостава.

— За бога, Джеф! — експлодира той на дванайсетия ден. — Никой не ни е сложил вилата на врата да свършваме дяволския му мост идната седмица! Задръж малко топката! Ще извадиш душите на момчетата!

— И ще им ги извадя! — заявих аз. — Изчистил съм абсолютно всичко от моя страна, и излизам в три дни отпуск от утре. Докато се върна, трябва да си ме настигнал. Да имаш нещо против?

Джак вдигна ръце.

— Тъкмо щях да ти го предложа! Сериозно, Джак, не съм виждал досега никой да работи като теб през тия две седмици. Заслужи си напълно трите дни. Окей, върви където искаш, но искам да знаеш само едно нещо: ако си загазил много дълбоко, което е очевидно, то искам да го споделиш с мен.

— Ще се оправя и сам — казах аз. — Все пак ти благодаря.

За първи път се прибрах около единайсет часа, което беше относително рано, като се има предвид обичайното ми време на прибиране през последните две седмици. Сарита тъкмо се приготвяше да си ляга когато влязох.

Бяхме приключили въпроса с вилата на Теръл и отношенията ни отново бяха малко или много предишните: може би не съвсем, но значително по-добре. Знаех, че беше следила с тревога режима ми на работа в последно време.

Чувствувах се на ръба на изтощението, но мисълта за предстоящия лов на Рима ме крепеше на крака.

— Утре рано сутринта заминавам за Ню Йорк — казах. — Имам да уреждам маса неща и няма да ме има три или четири дни. Искам да взема цял куп материали по занижени цени, а това може да се уреди само в Ню Йорк.

Тя ме приближи и обви ръцете си около мен.

— Направо се съсипваш, Джеф. Наистина ли трябва да се блъскаш толкова?

Тя ме погледна в лицето с разтревожени очи.

— Няма страшно. Не беше много леко, но трябваше да изчистя бюрото си, преди да отлетя за Ню Йорк.

— Мога ли да дойда с теб, мили? Не съм ходила в Ню Йорк от години. Много го обичам. Можем да се срещнем като приключиш със служебните си срещи, а докато си зает, аз бих могла да пообиколя по магазините.

Не знам защо не се бях досетил, че тя ще направи най-простото нещо — да поиска да ме придружи. Един дълъг и болезнен момент не откъснах очи от нея, в невъзможност да измисля нещо, каквото и да е, стига само да я разубеди да не идва с мен. Думи не намерих, но може би погледът ми и каза всичко, защото възбудата в очите й изчезна и тя помръкна.