Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Тя ми се усмихна с усмивка, от която сърцето ми се вледени.

— Знам какво си замислил, Джеф. Не можеш да ме изненадаш. Имах достатъчно време да си блъскам главата, докато ти си гъбясвал от пари. Поставих се на твое място. Запитах се как щях да реагирам, ако се бях озовала в твоето положение? — Тя пусна колелце дим и после продължи. — Щях да се опитам да намеря изход. Нямаше да мине много време, докато разбера че той е само един. — Тя се приведе напред и се втренчи в мен. — И на теб ти е дошло същото на ума, нали? Единственият ти изход е да бъда мъртва, и ти вече замисляш убийството ми, нали, Джеф?

Седях неподвижно и я гледах втренчено. Кръвта ми се бе оттеглила от лицето и почувствувах тялото си омекнало и студено.

— И за това съм се погрижила — продължи тя и отвори парцаливата си чанта. Извади парче хартия и ми го запрати в скута. — Ще изпращаш чековете на този адрес. Това е адресът на банката Пасифик и Юнион в Лос Анджелис. Това не е моята банка, но аз съм се разбрала с тях да препращат сметките ми на друго място, което няма начин да научиш. Не поемам никакви рискове с теб. По никакъв начин не можеш да научиш коя е моята банка или къде живея. Така че не си въобразявай, че ще ме убиеш, Джеф, защото повече няма да ме видиш.

Струваше ми огромни усилия да не протегна ръцете си и да я сграбча за гушата, като z прекърша гръкляна.

— Изглежда си помислила за всичко, нали така? — казах аз.

— Така — каза тя. — А сега ми дай портфейла си. Имам нужда от пари. Веднага.

— Можеш да вървиш по дяволите. — казах аз.

Тя ми се усмихна.

— Помниш ли тогава, когато ми издърпа портмонето и ми взе всичките пари, които имах? Дай ми портфейла си, Джеф, или ще се поразходим до най-близкия участък.

Взирахме се злобно един в друг продължително време. Накрая извадих портфейла си и го хвърлих в скута и.

Сутринта бях ходил до банката и имах двеста долара в него. Тя ги извади и после го хвърли върху масата.

Стана, напъха парите в чантата си, пресече фоайето, отиде до рецепцията и разклати звънеца.

Дебелият италианец се показа от вътрешната стая и тя му каза нещо, което не успях да чуя. Даде му пари. Той и се ухили, кимна, и отново се прибра в стаята.

Тя се върна при мен.

— Аз си тръгвам. Няма да ме видиш повече, освен ако не се опиташ да ми изиграеш някой мръсен номер. Тази седмица ще изпратиш чека за десет хиляди долара в банката в Лос Анджелис. На първо число идния месец ще ми изпратиш следващия чек за десет хиляди. Следващия месец чека за тридесет хиляди. А на по-другия месец — останалия чек за десет хиляди. Ясно ли е?

— Да — казах аз, като си мислех че трябва да я проследя на всяка цена. Бях сигурен че ако не успея да го сторя сега, нямаше да мога да я открия никога повече. — Но не си въобразявай, че ще бъде толкова лесно, колкото си мислиш.

— Няма ли да бъде?

Дебелият италианец, последван от двама съмнителни типове със широки рамене, се запъти към входа на хотела, където тримата застанаха така, че да не може да мине човек.

Изправих се на крака.

— Помолих момчетата да ти правят компания, докато изчезна — обясни Рима. — На твое място не бих се заяждала с тях. Кибритлии са.

Двамата мъже бяха едри и яки. Единият беше рус, с кожено яке и кожени кръпки на коленете си. Другият имаше характерното лице на бивш боксъор, покрито цялото с белези. Носеше мръсна бяла риза с навити до лактите ръкави и дънки.

— Сбогом — каза Рима. — Не забравяй нашата малка уговорка или ще се срещнем отново на друго място, което няма да ти хареса.

Тя повдигна един разбичкан куфар, който беше стоял скрит през цялото време зад креслото й, и закрачи през фоайето.

Останах неподвижен.

Тримата мъже ме гледаха, също неподвижни.

Рима излезе от хотела и видях как забърза по стъпалата и се стопи в мрака.

След малко русият юначага каза:

— Да пообработим ли тая круша тука, Батлър? Да се поразкършим малко, а?

Другият изсумтя през счупения си нос.

— Че защо не? Не съм тренирал от седмици.

Дебелият италианец се обади остро:

— Да не сте посмели! Ще стои тук пет минути, и после си тръгва. Никой да не го докосва!

Русият се изплю на пода.

— Окей, ти се шефът.

Стояхме така, докато изтекат минутите. Надхвърлиха доста повече обявените пет, когато дебелакът се обади:

— Хайде, да си продължим играта.

Тримата се затътриха обратно в стаята и ме оставиха със стария негър.

Той ме гледаше, почесвайки се по тила си с голямата си черна ръка.

— Цяло чудо е, че се отървахте, мистър — каза той. — Тия момчета са много лоши.