Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.

Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.

— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?

— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.

Не бях помислил за това.

— Маже би аз да дойда тогава…

— Много ли си загазил?

— Страшно.

Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:

— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?

— Точно така.

— Окей. До скоро. — и затвори.

Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.

Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.

Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.

— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.

Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.

— Какво има? Да не е заради оная мръсница?

— Да.

Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.

Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.

После вдигна поглед към мен.

— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?

— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.

Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.

— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.

— Да, каза ми.

— Е, какво мислиш да правиш сега?

— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.

— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.

Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.

— Не ми трябват толкова много, Ръсти.

— Вземай ги и си затваряй устата.

— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.

Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.

— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.

— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…

— Остави това! Хайде, да тръгваме.

И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.

Кери чакаше във фоайето.

— Прибирам се у дома, Кери. — казах аз.

Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.

— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.

Тя пое само едната банкнота.

— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.

— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.

Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.

— Желая ви щастие, мистър Джеф.

Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.

Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:

— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.

Ръсти изгрухтя.

— Крайно време беше.

— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…

— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.

— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.

Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.

Върна се разтревожен.

— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет. — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.