Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Давай!

Ако не беше тя, никога нямаше да мога да се измъкна от това място. Беше ужасяващо спокойна и в пълно самообладание. Тя ме поведе по тъмните алеи. Знаеше кога беше безопасно да пресичаме и кога не.

Тичахме задъхано покрай безкрайните здания и просторните павилиони и свирките и гласовете постепенно заглъхваха в мрачината, и накрая спряхме, дишащи на пресекулки, в сянката на едно сграда.

Не се чуваше нищо, с изключение на виещите сирени.

— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са дошли ченгетата — каза Рима.

— Ти го уби!

— О, стига! В дъното на алеята можем да се прехвърлим през оградата.

Стигнахме до една десетфутова стена. Спряхме под нея и я огледахме.

— Помогни ми да се кача.

Взех стъпалото й в двете си ръце и я повдигнах. Тя прехвърли единия си крак през стената, приведе се и се взря надолу в мрака.

— Всичко е наред. Можеш ли да се качиш?

Отстъпих малко назад, засилих се, подскочих и се залових за върха на стената. Останах за секунда така, после се набрах и се качих. Скочихме и двамата и се търколихме на някакъв черен път, който обикаляше територията на студиото.

Закрачихме бързо към главния път. От страни бяха паркирани множество коли, собственост на веселящите се в нощния клуб от другата страна на пътя.

— Най-много след пет минути трябва да има автобус — каза Рима.

Чухме воя на приближаващи се сирени.

Рима ме сграбчи за рамото и ме блъсна към един Скайлайнер Форд.

— Влизай бързо вътре!

Плъзнах се в него и тя ме последва.

Едва успя да затвори вратите и две полицейски коли профучаха покрай нас към главния вход на студиото.

— Ще изчакаме тук — каза Рима. — Ще има още. Не трябва да ни видят на улицата.

В това имаше смисъл, макар че инстинктът ми казваше да не спирам.

— Лари! — изрече Рима с отвращение в гласа. — Трябваше да се досетя, че ще обърка всичко. Изглежда, че в края на работния ден карат парите в банката или ги слагат в сейф.

— Не разбираш ли, че ти уби човек? — запитах я аз. — Ще ни засилят и двамата в газовата камера. Откачена мръсна кучка! Иска ми се никога да не те бях срещал!

— Това беше законна самоотбрана — заспори разгорещено тя. — Нямах друг изход!

— Дрън-дрън! Ти го застреля абсолютно хладнокръвно! С два куршума!

— Щях да бъда глупачка, ако го оставех той да ме застреля, нали? Той имаше пистолет в ръката! Това беше законна самоотбрана!

— Това беше убийство!

— О, стига вече!

— До гуша ми дойде от теб. Докато съм жив не искам повече да те виждам!

— Ти си откачен! Та ти искаше парите повече от мен! Искаше да направиш пари с мен! И сега, когато нещата се обърнаха …

— Убийството на човек ли наричаш „обръщане на нещата“?

— О, замълчи най-сетне!

Замълчах. Ръцете ми стискаха с всичка сила кормилото. Паниката ме беше сграбчила. Повтарях си, че трябва да съм бил не с разсъдъка си, за да се забъркам с нея. Само да успеех да се измъкна и си отивах у дома да залягам над учебниците си. До края на живота си нямаше да се забъркам в подобно нещо.

Чухме още сирени. Мина още една полицейска кола с цивилно облечени полицаи и след няколко секунди една линейка я последва.

— Процесията свърши — каза Рима. — Да тръгваме.

Тя излезе от колата и аз я последвах.

Закрачихме бързо към автобусната спирка. След две или три минути автобусът пристигна.

Седнахме отзад. Никой не ни обърна никакво внимание. Рима пушеше с поглед вперен през прозореца. Като наближихме булеварда към пристанището тя се разкиха.

На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.

Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.

Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухлъо, който да я финансира за поредната и порция.

Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.

Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предиобед потеглях.

Около единайсет имаше влак.

Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.