Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…

Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:

— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?

Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпал по някакъв мазол.

— Нищо.

— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.

— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?

Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.

— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!

— Тогава не говори за приятелите ми!

Внезапно ми проблесна пред очите.

— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласъор.

— Причиняваш ми болка!

— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?

— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?

— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!

— Ненавиждаш ме, нали?

— Това няма нищо общо с тая работа.

— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.

— Жените не ме интересуват.

— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.

— Върви по дяволите — казах аз побеснял.

Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.

— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.

— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.

Тя внезапно се изкикоти.

— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.

Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.

— Колко е часът? — запита тя.

Погледнах светещите стрелки на моя часовник.

— Десет и половина.

— Да тръгваме.

Сърцето ми заби бързо и тревожно.

— Има ли пазачи тук?

— Пазачи? Че за какво?

Тя вече пълзеше навън и аз я последвах. След няколко секунди се изправихме един до друг в мрака, близо до изхода на павилиона. Спряхме да се ослушаме.

Не се чуваше никакъв звук.

— Аз ще водя — каза тя. — Върви близо до мен.

Излязохме от павилиона в горещата и тъмна нощ. Имаше звезди, но луната не се беше показала още. Видях я как се спря да се огледа в мрака, също като мен.

— Страх ли те е? — запита тя, като ме приближи. Ненавиждах допира й на слабото и горещо тяло, но гърбът ми опираше стената на павилиона и не можех да се отдръпна. — Защото мен не ме е страх. Това не може да ме изплаши, но мисля, че ти се страхуваш.

— Добре, страхувам се — казах аз, като я отблъснах. — Сега доволна ли си?

— Няма от какво да се страхуваш. Не могат да ти причинят по-голямо зло от това, което ти вече си причинил на самия себе си. Винаги си го повтарям.

— Ти си луда! Какви са тия дрънканици?

— Хайде — каза тя. — Да прибираме парите и да си ходим.

Тя пристъпи в мрака и аз я последвах.

Цял ден не беше свалила една плетена чанта от рамото си. Чух я да я разкопчава като спряхме пред бунгалото на постановчика.

Стоях близо до нея и се вслушвах в грохота на сърцето ми; усещах как кръвта ми препуска по вените и страхът ме обземаше все по-силно.

Чух я как се справи само за няколко секунди с ключалката на бравата. Изглежда имаше голям опит с тия неща. След малко езичето изщрака.

Вмъкнахме се заедно в тъмния офис. Изчакахме, докато очите ни привикнат с мержелеещата светлина от звездите, която се процеждаше през откритите прозорци. След няколко секунди от мрака пред нас изплуваха очертанията на бюрото.

Приближихме се до него и Рима коленичи пред чекмеджето.

— Ти пази — каза Рима. — Няма да отнеме много време.

Треперех неудържимо от страх.

— Хайде да се откажем — казах. — Нека да си тръгваме!

— Не ставай идиот! — каза тя остро. — Нямам намерение да се предавам.

Внезапно мракът се разпръсна. Беше запалила фенерчето и насочи лъча му към ключалката на чекмеджето. После седна на пода и започна да си тананика тихичко.

Сърцето ми щеше да се пръсне всеки момент, докато я наблюдавах как стърже по ключалката.