Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Обърнах се и се втренчих в нея.

— Имаш пари? Откъде ги взе?

— От павилионите на Пасифик. Обадиха ми се тъкмо след като излезе. Имам три часа масови сцени.

— Обзалагам се, че лъжеш. Сигурен съм, че си се вмъкнала в някой тъмен вход заедно с някакъв брадат старец.

Тя се изкикоти.

— Платиха ми за масови сцени. Ще ти кажа и още нещо. Знам откъде можем да вземем тия пет хиляди, за които толкова си блъскаш главата.

Оставих гребена и се втренчих в нея.

— За какво, по дяволите, говориш?

Тя си заоглежда ноктите. Ръцете й бяха захабени, а ноктите — черни.

— Петте хиляди за лечението.

— Какво по-точно?

— Знам откъде можем да ги вземем.

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— Има моменти, когато страшно ми се приисква да те пребия — казах. — Тия дни така ме изкарваш от търпение, че ще ти посиня задника от бой.

Тя отново се изкикоти.

— Знам откъде можем да ги вземем — повтори тя.

— Чудесно. Откъде?

— Лари Лауенстайн ми каза.

Напъхах ръцете си колкото можах по-надълбоко в джобовете.

— Не се пиши хитра, кучко мръсна! Кой е тоя Лари Лауенстайн?

— Един мой приятел. — Тя се облегна лактите си, изпъчвайки гърди към мен. Изглеждаше съблазнителна колкото чиния замръзнала супа. — Той работи за постановчик-режисъора. Каза ми, че държат повече от десет хиляди долара в кабинета му. Плащат в брой на статистите. Пази ги един нищо и никакъв катинар.

Запалих цигара. Ръцете ми се разтрепериха.

— Какво ме интересува, че държат десет хиляди долара в кабинета на постановчика?

— Мислех, че можем да отидем там и да си услужим.

— Наистина блестяща идея, още повече, че идва от теб. Кое те кара да мислиш, че те няма да имат нищо против да си услужим с тия пари? Не ти ли е обяснявал някой, че вземането на чужди пари се нарича кражба?

Тя набърчи нослето си и повдигна рамене.

— Просто ти предложих. Ако не ти харесва, забрави го.

— Благодаря за съвета. Точно това и ще направя.

— Е, добре. Както искаш. Просто си мислех, че много ти трябват.

— Трябват ми, но не чак дотолкова.

Тя се изправи.

— Хайде да идем да хапнем.

— Отивай ти. Аз имам работа.

Тя се запъти към вратата.

— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?

— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.

Тя ме изгледа.

— Защо го правиш?

— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.

— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.

— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?

— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.

Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.

Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.

По средата на яденето тя ме запита:

— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?

— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.

Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.

— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.

— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.

— Не искаш ли да се излекувам?

— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!

Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.

— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?

— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.

Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.

— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.

— Е, аз пък не съм — казах и тряснах вратата под носа и.

Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.

На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.