Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Шийлдс се изкачи по стълбата и се сви на третото стъпало под Лепски също с пистолет в ръка.

Когато стъпалото се счупи, Поук замръзна. Бързо погледна към площадката и вдигна пистолета.

Манее видя безнадеждното отчаяние, изписано по лицето му, и се отдръпна по-надалеч.

Поук извади парите от ризата си и ги хвърли на леглото.

— Съжалявам — каза той. — Много съм болен. Има нещо, което не е в ред в главата ми. — Той посочи парите. — За теб са. — Поколеба се и продължи. — Убих дядо ти. Това са неговите пари. Взех ги. Сега са твои.

Лепски, който пълзеше покрай стената, спря и се ослуша.

Манее погледна купчината пари върху мръсно бялата кувертюра на леглото. Никога не беше виждала толкова много пари. Очите й бяха широко отворени.

— Мои ли са?

Мислите й минаваха светкавично през ума. Ако парите наистина са нейни, започва нов живот. Тази стая, миризмата, шумът на пристанището, мъжете, които я опипваха, докато работеше в ресторанта, моряците, които водеше тук, когато й трябваха нови дрехи… всичко щеше да изчезне…

— Вземи ги. — Поук я гледаше.

— Наистина ли?

Тя не можеше да повярва и гледаше втренчено.

— Убих дядо ти — каза той, но разбра, че тя не го слуша. Мислеше единствено за парите. Поук усети как го обхваща омраза. — Взимай ги и се махай.

Тя грабна парите и изскочи на площадката.

Лепски я хвана за ръката и я бутна към Шийлдс. Той й запуши устата.

Поук седеше на леглото и гледаше през отворената врата. В ума му оживяха картини от омразното минало: клубът, сервилността на баща му, богатството, арогантността, грубостта й снизходителността.

Често си бе мислил за смъртта. Най-добрият начин е да угаснеш като фитил на газова лампа. Светлината бавно намалява и накрая изчезва съвсем. Но той знаеше, че сега няма да изгасне постепенно.

Когато видя сянката на Лепски, погледна към кръста. Изгубил внезапно всякаква надежда, пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.

— Компания ли търсите?

Мег замръзна и погледна нагоре.

От два часа седеше на някаква каменна пейка в края на пристанището, съвсем сама, с изключение на един орел-рибар, който кръжеше наоколо.

Шокът от катастрофата вече беше преминал. Сега се чудеше какво да прави. Нямаше пари. Дрехите й бяха в къщата при дебелия индианец и тя бе убедена, че ако отиде да си ги прибере, ще й поиска наема. А може би и Поук беше там. Не можеше да се върне, нямаше нищо и какво ли я очакваше?

Беше се разминала с късмета, помисли си тя с горчивина… „Великият“ късмет! Повдигна дългата си коса с отчаяние. Трябваше да намери друг мъж, който да й купи някои неща. Винаги щеше да се намери мъж, който да й помогне, ако легне с него.

— Компания ли търсите?

Така я бе попитал и Чък, когато се срещнаха за първи път, и после стана тази ужасна каша.

Погледна младия мъж.

Ама, че глупак! — си помисли.

Беше висок, изключително слаб, с брада и с очила. Диоптрите му бяха толкова силни, че очите му приличаха на цариградско грозде. Беше със сива риза, черен панталон и широк кожен колан с потъмняла месингова катарама.

Поне беше чист и сигурно имаше пари, помисли си Мег. Само мръсните като нея нямаха пари.

Усмихна се насила.

— Здравей. Откъде изскочи?

— Видях те. Изглеждаше самотна. — Той подръпна брадата си, сякаш искаше тя да я забележи. — Самотна ли си?

Гласът му беше мек и слабоволев. Докато изучаваше мъжа, тя почувства разочарование. Този глупак не й вършеше работа.

Но в нейното положение не можеше да си позволи капризи, затова каза:

— Предполагам.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Не.

Той заобиколи пейката и седна.

— Казвам се Марк Лийс. А ти?

— Мег.

— Само Мег ли?

Тя кимна.

Последва дълго мълчание.

Мег се загледа в орела-рибар, който кръжеше наоколо. Ако можеше с магическа пръчица да стане като него! Щеше да е чудесно. Беше убедена. Сигурно е много хубаво да летиш над морето, да се гмуркаш за риба, да бъдеш абсолютно свободен!

— На почивка ли си?

Тя се намръщи и се върна отново на земята.

— Какво?

— На почивка ли си?

— А ти?

— Не. Вчера останах без работа. Опитвам се да измисля къде да отида и какво да правя.

Тя почувства известно съжаление към него.

— Като мен: и аз се чудя какво да правя.

Той я погледна, после отмести очи. Макар погледът му да беше бърз и смутен, тя знаеше, че е забелязал големите й гърди и дългите й крака. Колко е лесно! Мъжете са такива глупави животни.