Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Тя замръзна, като го видя. Поук насочи пистолета към нея.

Стояха и се гледаха. По ръката на Поук се стичаше кръв и капеше на пода.

— Превържи я! — той показа раната на рамото си и отново я заплаши с пистолета.

Очите й широко се отвориха и тя кимна. Влезе в стаята и го повика с ръка.

Когато Поук каза на Манате да излезе, той отиде само до склада, защото се страхуваше за шефа си. Щом чу изстрела, разбра, че страхът му е бил основателен. Видя Поук да се отдалечава по коридора, бързо влезе в дневната и намери огромното тяло на земята. Изтръпна от ужас, излезе и се затича по коридора към задния изход. Тогава чу двата изстрела, които си размениха Поук и Хорн.

Предпазливо надникна навън. Зърна Поук да бяга и да влиза в последната къща.

После видя ранения детектив, който се опитваше да се изправи.

Ако Поук не беше убил Ошида, Манате и за момент не би помислил да го предаде. Но с убийството му Поук сам преряза връзката с индианското братство.

Манате отиде при падналия детектив. В същия момент Лепски и Анди Шийлдс се прехвърлиха през стената.

Лепски бутна надолу пистолета на Шийлдс.

— Не е той! — Избута Манате и коленичи до Хорн, който седеше, присвит от болката. — Зле ли си ранен?

Хорн тръсна глава.

— Тръгна натам.

Лепски погледна към мръсната задънена улица.

— Погрижи се за него, Анди. Обади се за помощ. Трябва да се е прехвърлил оттатък стената.

— Сър! — Манате стоеше, облегнат на стената. — Той е в последната къща на края на улицата. Няма друг изход. Знам къщата. Манее, внучката на Ошида, живее там.

Лепски изгледа индианеца. Почуди се дали да му вярва. Знаеше за братството между всички индианци по брега. Това можеше да е трик, за да има време Поук да се отдалечи.

— Уби шефа ми, сър. — Той сякаш прочете мислите на Лепски. — Луд е. Трябва да го заловите. Там е, вътре!

— Сигурен ли си, че няма друг изход?

Манате кимна.

Още двама полицаи се прехвърлиха през стената.

— Вие се погрижете за Алек — каза им Лепски. — Давай, Анди, да го хванем!

С пистолети в ръка двамата детективи се затичаха надолу по улицата и спряха пред затворената врата. Лепски влезе, а Шийлд го прикриваше.

Лепски видя петна от кръв по пода и погледна нагоре към тясната стълба.

Отдръпна се назад и включи предавателя.

Чу гласа на Теръл.

Докладва какво се беше случило и обясни точно къде се намира.

— Блокирали сме го, шефе — заключи той. — Ще се качим с Анди да го хванем.

— Не може ли да избяга? — попита Теръл.

— Не… блокирали сме го.

— Задръж така. Том, докато дойда. Аз ще го хвана.

Лепски се намръщи. Спомни си, че Биглър му каза да държи Теръл настрани от тази каша.

— О’кей, шефе. — И изключи. Колеба се дълго, после погледна към Шийлд. — Хайде да го хванем този кучи син. — И започна тихо да се изкачва по стълбите.

Манее, индианското момиче, превърза ръката на Поук. Докато обработваше раната, той седеше на леглото и оглеждаше малката задушна стая. Вратата стоеше отворена. Над леглото бе закачен голям кръст. Той го погледна и отмести очи с чувство на вина. Кръстът му напомняше за баща му и го връщаше във времето, когато двамата коленичеха в църквата, миришеше на тамян, пламъкът на свещите трепкаше, лицето на баща му беше спокойно.

— Ти си Поук Тохоло, син на най-добрия приятел на дядо ми — каза Манее и се отдръпна от него. — Той не отказваше помощ на никого.

— Дядо ти ли? — Поук се изпъна и очите му се разшириха. — Ошида?

Тя кимна:

— Да. Иди при него. Той ще ти помогне.

Поук усети как го обхваща пълно отчаяние. От много време се страхуваше, че не е съвсем наред с мозъка. Отказваше да повярва, че не може да се излекува само със силата на волята. Сега разбра, че наистина е болен. Защо беше убил Ошида? Ако го бе помолил да го скрие, щеше да е в безопасност.

Той седеше неподвижно, усещаше пулсиращата болка на рамото си, а пистолетът лежеше на коленете му. Знаеше, че това е краят. Не можеше да му се помогне, нито пък можеше да се спаси.

Десетото стъпало на стълбата беше изгнило. Поук се беше изкачвал през две стъпала и го пропусна, Манее също го прескачаше, но Лепски стъпи точно върху него. Стъпалото се разцепи с трясък под тежестта му. Той се държеше за парапета и само това му помогна, за да не се заклещи. Изруга тихо и си измъкна крака. Като разбра, че се е издал, взе на един дъх останалите стъпала и стигна до площадката. Махна на Шийлдс и се залепи до стената с пистолета в ръка.

Светлината, която идваше от прозореца на стаята, очертаваше правоъгълник на прашния под.