Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Хатчи даде време на Лепски да се отдалечи и поведе Бранзънстейн покрай брега. След като се провираха през тълпата около стотина ярда, Хатчи спря.

— Сергията е отдясно, сър.

Бранзънстейн погледна нататък. Изведнъж го обзе колебание. Какво ли прави тук, на парещата жега, с полицията. По дяволите! В края на краищата беше един от най-преуспяващите… о, не! — най-преуспяващият корпоративен адвокат в града и някак си го убедиха да им покаже откачения индианец! А той можеше да го убие!

Когато Бранзънстейн изведнъж пребледня и взе да се колебае, Хатчи долови страха му и тихо каза:

— Отдясно, точно пред вас, сър.

Бранзънстейн усети, че го облива студена пот.

— Да… да… не съм сляп!

— О’кей, сър. Лепски ще ви прикрива. Той е най-добрият стрелец в полицията.

Хатчи се надяваше по този начин да го успокои, като му подскаже, че го пазят, а всъщност постигна обратния ефект — засили още повече страха му.

Значи смятаха, че може да има стрелба! Боже Господи! Бранзънстейн бе на ръба да се откаже, когато видя, че възрастният индианец го гледа с черните си очи спокойно, но непреклонно.

Той се стегна. Не биваше да позволи на индианеца да разбере, колко е уплашен.

— Чудесно — каза припряно. — Тръгвам — и се насочи към сергията.

Наложи се да си отваря път през навалицата. Шумът и виковете на продавачите и на туристите увеличаваха напрежението му. Стигна до сергията. Сърцето му силно биеше. Той спря. Изведнъж толкова много се уплаши, че не посмя да погледне към сергията. Вместо това се обърна и зяпна към мазната вода на пристанището.

Като го видя, Лепски изпъшка. Да не би този глупак да се е шубелясал! — ядоса се той.

Лепски стоеше в сянката на една арка, откъдето се минаваше за най-добрите ресторанти покрай брега. Миризмата на пържена риба изостри глада му. Разбра, че не бе ял нормално от петдесет часа.

Насочи вниманието си отново към Бранзънстейн. Какво му ставаше на този мерзавец? Държеше се като човек, който за първи път се появява на телевизионния екран.

Най-сетне Бранзънстейн се обърна и погледна към сергиите. Лепски го видя как се вцепени, втренчи се, извади носната си кърпа и попи челото си.

Това бе най-зле изиграното представление, което Лепски бе виждал: той така привлече вниманието на туристите, че мигновено стотици очи се насочиха към него.

Лепски тихо изруга.

Поук Тохоло се бе навел над щайга с портокали. Джъпитър Луси се пазареше с един клиент, който искаше по осем щайги портокали на ден за Испанския хотел. Спорът се ожесточи. Това не засягаше Поук. Той си погледна часовника. Досега Чък би трябвало да е събрал пликовете.

Но можеше ли да му вярва?

Пет плика… две хиляди и петстотин долара. Взе един портокал и го смачка замислено. Идеята му бе добра, но цветът на кожата му го принуди да използва Чък и момичето. Знаеше, че така парите му са винаги в опасност.

Спомни си момента, когато чакаше Чък да му донесе парите. Внезапният страх и шок, изписан по лицето му, когато застана на вратата, подсказаха на Поук, че той може и да го измами.

Колко лесно ще е за Чък да отпътува с колата и с всичките пари.

Поук почувства как сокът от портокала се стича по китката му. Беше го смачкал, докато мислите му го измъчваха. Хвърли го и изтри ръце в панталона си.

Луси и клиентът бяха приключили със сделката. Вече се усмихваха и си стискаха ръцете.

Поук погледна през оживения кей към мазната вода на пристанището. Нефтените петна бяха образували дъга. Тогава видя Бранзънстейн.

Веднага позна дебелия хубавец. Когато работеше като барман в Клуб 50, трябваше да понася арогантността и покровителствената му толерантност към индианците. Бранзънстейн винаги се беше отнасял любезно към него и това го обиждаше повече, отколкото отношението на другите членове на клуба. Беше чул как надуто им обяснява: „В крайна сметка и индианците са хора.“

Спомни си как веднъж Бранзънстейн високо говореше на Джеферсън Лейси, който презираше цветнокожите:

— Трябва да признаеш, че са трудолюбиви и работоспособни. Представяш ли си как ще съществува този клуб без тях? Харесвам ги. Те са добри хора. Какво толкова? Слушай, Джеф, твоите аргументи са глупави, честно казано. Да направим индианците „членове“ на клуба? Не бихме искали да дойдат негри, нали?

Със затаена омраза Поук следеше неестествените реакции на Бранзънстейн.

Семейството на Тохоло беше католическо. Преди да напусне дома си, Поук винаги ходеше на неделна литургия. Коленичил в слабо осветената църква с вдъхващите благоговение трепкащи свещи, наблюдаваше баща си, докато се преструваше, че се моли с долепени длани. Баща му гледаше към олтара и спокойствието, изписано по лицето му, го изпълваше с отчаяние. Той никога нямаше да почувства такова спокойствие.