Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

В края на коридора Поук откри врата. Отвори я и отново излезе навън. Ниско наведен, притича по плоския покрив, отвори един тавански прозорец и се спусна в тъмнината, оставяйки подире си кървави следи.

Изтича безшумно надолу по стръмните тесни стълби и излезе на друга улица. Покачи се по една стена и скочи в двор, където седеше невероятно дебела индианка и скубеше пиле. За момент двамата се изгледаха, тя продължи да си чисти пилето, а той мина покрай нея и влезе в къщата.

Оттам излезе на улицата, прехвърли се през друга стена и най-накрая стигна до задния вход на къщата на Ошида.

Раната на лицето му бе спряла да кърви и той натъпка кърпата в джоба си. Спря в коридора, ослуша се, после тихо отвори вратата, която водеше към дневната.

Ошида седеше на счупен фотьойл, отпуснал ръце върху дебелите си крака. Говореше с Манате, който току-що бе пристигнал. На Поук му трябваше само минута, за да разпознае Манате в полуосветената стая. Скришом затъкна оръжието си отзад в панталона. Влезе в стаята и затвори вратата.

Ошида се облегна на стола. Дебелото му лице бе сериозно, а очите му шареха.

— Лошо ти се пише, Поук! Манате ще ти разкаже.

Манате накратко разказа какво се беше случило на аерогарата. Поук слушаше и очите му блестяха.

— Значи белият мъж е мъртъв?

Манате кимна.

— А колата?

— Изгоря.

— А момичето?

— Закарах го до пристанището и то си тръгна.

Поук се замисли. Дали парите бяха изгорели? Или момичето ги беше взело? Обзе го страхотна ярост.

Посочи с пръст вратата.

— Изчезвай!

Манате погледна към Ошида, който кимна. Той бързо излезе от стаята.

Настъпи дълго мълчание, после Ошида каза:

— Трябва да се махнеш, Поук. Съжалявам, че всичко свърши така. Планът беше хитър. Лош късмет. Тази катастрофа!

Поук изгледа дебелия индианец и каза:

— Трябват ми пари. Хиляда долара.

Ошида трепна. Като видя израза, изписан на лицето на Поук, и блесналите му очи, разбра, че е в опасно положение.

Сети се за пистолета, който винаги държеше в чекмеджето на бюрото. То беше на около четири ярда от мястото, където седеше сега. Автоматичен колт, 45 калибър. Беше го купил от един сержант и не смяташе, че някога ще му се наложи да го използва. Гордееше се с него. Редовно го чистеше и го смазваше. Сега, когато видя лицето на Поук, разбра, че пистолетът… ако стигне до него… щеше да спаси живота му. Но знаеше, че от мястото, където седеше, не може да го докопа. Затова реши да блъфира.

— Ако имах толкова пари, щях да ти дам. С баща ти сме добри приятели. За мен е удоволствие да ти помогна.

— Не намесвай баща ми… дай парите — каза Поук и извади пушката.

Ошида кимна. Изправи се бавно и отиде до бюрото. Посегна към най-горното чекмедже, като прикриваше действията си с едрото си тяло, когато усети пушката в гърба си. Разбра, че е победен. Отвори второто чекмедже. Там държеше парите.

— Това е всичко, което имам. Взимай!

Поук го избута настрани. Грабна дебела пачка долари, прибра я в пазвата си и бързо се отдалечи към вратата.

Ошида не помръдна.

— И помни, Поук, че с баща ти сме добри приятели — каза с разтреперан глас.

— Отвори най-горното чекмедже! — каза Поук. — Хайде… отваряй!

Изгледаха се продължително и Ошида забеляза лудостта в очите на Поук.

Отвори бавно чекмеджето с разтуптяно сърце.

Поук видя пистолета върху мазната попивателна хартия.

— Значи добри приятели? — каза той и натисна спусъка.

Силен гръм разтърси сградата и отекна навън по брега.

Щом Ошида падна, Поук се пресегна, взе 45 калибровия колт, остави празната си пушка и излезе от стаята.

Като чу изстрела, детективът Алек Хорн, който отговаряше за този район, се затича към края на улицата. Точно тогава Поук излезе от къщата. За секунда Хорн се поколеба дали индианецът е Поук Тохоло. Като видя пистолета в ръката му, моментално стреля.

Поук го изпревари с частица от секундата. Куршумът улучи Хорн по рамото и го събори.

Куршумът на Хорн прониза лявото рамо на Поук.

Той се завъртя и хукна слепешката по улицата. Болката в рамото го обърка. За първи път се усети преследван и се паникьоса. Стигна до вратата на двуетажна разнебитена къща на края на улицата, срита вратата и се спусна слепешком по тъмния коридор. Единствената му мисъл бе да се скрие. Имаше стълба. Заизкачва се през две стъпала. Когато стигна на площадката, сиря. Отдясно имаше само една врата. Нямаше тавански прозорец. Разбра, че се е хванал в капан.

Тогава вратата се отвори. Той вдигна пистолета. На площадката излезе млада индианка, висока, слаба, с белези от шарка по лицето, а косата й бе заплетена и прибрана на кок.