Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Запали колата и след известни затруднения поради теснината на пътя обърна и бавно пое към просторния плаж.

Обедното слънце печеше жестоко и направо го смаза, когато слезе от колата и тръгна по мекия пясък, заобикаляйки ниските палми.

Спря и смръщи вежди, за да огледа плажната ивица. Съзря Глори. Беше полегнала настрани с вид на човек, който спи или си почива. Учуди се защо ли беше останала на открито под знойния пек, вместо да се скрие на сянка.

От гъсталака на палмите-джуджета Борг го наблюдаваше с безизразната си мазна физиономия и с ръка върху дръжката на револвера, който носеше на специален колан под мишницата си.

— Глори! — извика Хари, понеже не искаше да я стресне с приближаването си. — Глори!

Но тя нито се помръдна, нито даде някакви признаци, че го чува. С нарастващо безпокойство той тръгна по плажа към нея.

— Глори! — повика я отново и в същия миг се закова на място. Тъмночервеното петно върху пясъка до главата й предизвика вледеняваща тръпка по тялото му.

Остана неподвижен един безкрайно дълъг миг, после се приближи съвсем бавно само на няколко стъпки от нея. Тогава видя раните по главата й, застиналата гримаса на ужас, нейните полуотворени, невиждащи очи и без да я докосва, разбра, че беше мъртва.

Цигарата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и падна на пясъка. Не можеше да повярва на очите си. В главата му се мярна мисълта, че го е извършил той, и му бяха необходими няколко секунди, за да се овладее и да убеди себе си, че не е вярно. Каза си, че не беше възможно тя да се е наранила сама до такава степен, и се огледа наляво-надясно, чувствайки как тялото му започва да лепне от страх.

Безкрайният плаж беше пуст. Взря се в дългия плътен пояс от дървета. Дали там не се криеше някой? Беше ли ги наблюдавал този някой, докато се караха?

Погледна към останалите по пясъка следи от стъпки. Личаха неговите, личаха нейните, но други отпечатъци нямаше.

Нямаше как да знае, че Борг се беше върнал в гората, заднешком по собствените си дири и че беше загладил с дебелата си, мръсна ръка всяка своя стъпка. Беше разполагал с много време и си беше свършил отлично работата. Не беше оставил следи нито на отиване, нито на връщане.

Гладкият, неразровен от стъпки пясък, който се простираше чак до гората, убеди Хари, че никой не беше се приближавал до Глори. Да не би от небето да беше паднало нещо и да я беше ударило? Но наблизо не се виждаше никакъв предмет с изключение на дамската й чанта, която лежеше до нея.

Избърса потното си лице, стремейки се, да не гледа неподвижното осакатено тяло. Ако сега някой дойдеше на плажа, щеше да помисли, че убиецът е той, разсъждаваше Хари. Обзе го страх. Дори ако никой не го видеше, а се откриеше само трупът, полицията щеше да заподозре най-напред него.

Щяха да имат основание да го подозират. Възможно бе някой да е чул кавгата им в бунгалото. Спомни си как Глори го предупреждаваше да не крещи. Ами онзи шофьор на камиона, който ги беше видял да стоят край пътя и ги беше попитал за сервиза „Денбридж“? Запомнил ги е и ще каже на полицията. Намереха ли трупа, с него беше свършено!

Погледна отново към гората и Борг, като отгатна намеренията му, безшумно се отдалечи по посока на мястото, където беше скрил колата си.

Инстинктът подсказваше на Хари, че не бива да си тръгне, преди да се е убедил, че в гората няма никой. Той се обърна и бавно се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл. Беше направил само няколко крачки, когато чу изръмжаването на автомобилен двигател.

Шумът го накара да се закове на място. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Значи е имало някой! Чу форсирането на мотора и хукна като ужилен към пътя през пясъчната жарава. Но беше твърде късно. Когато стигна пътя, от колата нямаше и следа. Неговата продължаваше да си стои в края на отбивката, но той знаеше, че докато обърне, другият автомобил щеше да е прекалено далече, за да бъде догонен.

„Кой ли е бил?“ — питаше се Хари. Някой откачен тип, който беше видял, че Глори е сама и я беше нападнал ли? Този, дето избяга с колата, не можеше да бъде никой друг освен самия убиец. „Малко вероятно е да каже някому, че ме е видял — помисли си той. — Ще бъде твърде уплашен, за да се замесва пряко.“

Докато стоеше при автомобила под унищожителните лъчи на жаркото слънце, Хари се опитваше да се справи с паниката в мислите си и да реши как ще е най-добре да постъпи. Би могъл да отиде до Колиър Сити и да съобщи в полицията, че някой е убил Глори, но въобще не се надяваше, че ще му повярват. Ако го арестуваха и му вземеха отпечатъци от пръстите, с него щеше да е свършено. Най-разумното нещо, което би могъл да стори, беше да следва първоначалния си план. Отключи багажника на колата и извади лопатата. Свали кафявата амбалажна хартия, смачка я, пусна я обратно в багажника и го заключи. След това се върна при мястото, където лежеше Глори.